Когато Роуч тръгнаха по задачите си и докато Ники сваляше един доклад от полицейските счетоводители, един от сержантите — администратори й донесе пакет за нея, плоска кутия с размерите и тежестта на коридорно огледало.
— Не очаквам никакви пратки — каза Ники.
— Може да е от обожател — каза сержантът. — Може да е руски хайвер — добави с неразгадаемо изражение и си тръгна.
— Не сте особено сантиментални — отбеляза Руук.
— Слава Богу. — Тя разгледа етикета с изпращача. — От магазина на Метрополитън. — Извади ножици от бюрото си, отвори кутията и хвърли поглед вътре. — Нещо в рамка.
Ники извади от кутията нещото в рамка и откри какво е — когато това се случи, мракът на сутрешното й настроение отстъпи място на мека, златиста слънчева светлина, която се разля по лицето й, отразена от сиянието на две момиченца в бели роклички. Палеха китайски фенери в сумрака. „Карамфил, лилия, лилия, роза“.
Ники погледа репродукцията и след това се обърна към Руук, който се мръщеше.
— Някъде там трябва да има картичка. Пише „Познай кой?“ Между другото, ако не отгатнеш, че съм аз, доста ще ми е криво, че дадох всички тия пари за експресна доставка.
Тя върна поглед върху картината.
— Просто… толкова е…
— Знам, вчера в хола на Стар ти видях изражението. Когато направих заявката, нямаше как да знам, че ще е подарък за по-бързо възстановяване… е, по-скоро подарък за „радвам се, че не те убиха снощи“.
Тя се засмя, за да не забележи той, че долната й устна трепка. Ники извърна глава.
— На тая светлина рамката ми блести и очите — каза тя и му позволи да види само гърба й.
По обед тя нарами чантата си и когато Руук се изправи да я придружи, му каза да си намери нещо за обяд и че трябва да свърши това сама. Той й отвърна, че се нуждае от някаква защита.
— Аз съм ченге — аз съм защитата.
Забелязал, че е решена да отиде сама, този път той не възрази. Докато караше, Ники почувства вина, че го е оставила. Не я ли бе приветствал на масата за покер, не й ли бе подарил тази картина? Да, в някои моменти, когато бяха заедно, я дразнеше, но това сега бе различно. Може би заради снощните преживявания и изтощението — но не. Каквото и да чувстваше Ники Хийт, на това чувство му трябваше пространство.
— Извинявам се за бъркотията — каза Ноа Пакстън. Изхвърли остатъците от мешаната си салата в кошчето за отпадъци и избърса със салфетка тефтера си. — Не ви очаквах.
— Бях наблизо — рече детектив Хийт. Не я интересуваше дали долавя лъжата й. От опит знаеше, че да посетиш свидетел неочаквано постига неочаквани резултати. Неподготвени, хората не внимаваха толкова в думите си и тя научаваше повече. Този следобед искаше от Ноа две неща. Едното бе да види неподготвената му реакция на снимките от Гилфорд.
— Тук нови снимки ли има?
— Не — отвърна тя, докато поставяше пред него последната. — Сигурен ли си, че не разпознаваш никого на тях? — Ники се постара да звучи небрежно, но самият й въпрос целеше да го постави под напрежение. Искаше да провери обяснението на Кимбърли защо не е разпознал Майрик. Подобно на вчерашния ден, Пакстън бавно и методично огледа всяка снимка и рече, че все пак не разпознава никого.
Тя прибра снимките, с изключение на две: Майрик и Поченко.
— А тези? Нещо познато?
Той сви рамене, поклати глава в отрицание.
— Съжалявам. Кои са?
— Представляват интерес, нищо повече. — Детектив Хийт работеше, за да задава въпроси, а не за да отговаря, освен ако така не можеше да спечели предимство. — Исках и да те попитам за проблема на Матю с хазарта. Той как си го позволяваше?
— В брой.
— Ти ли си му давал парите?
— Да, те бяха неговите собствени.
— А когато е задлъжнял на букмейкърите, как им е плащал?
— По същия начин, в брой.
— А идвали ли са при теб? Букмейкърите.
— О, за Бога, не. Казах на Матю, че ако иска да се забърква с подобни, си е негова работа. Не исках да идват тук. — За да подчертае думите си, той потрепери. — Не, благодаря. — Въпреки че го бе изненадала, отговорът бе налице. Пасваше обяснението на Кимбърли защо човекът с парите не познава букмейкъра.