— Ще дойде да ме вземе такси. Дай ми да те хвърля.
— Няма проблем, ще се оправя сама. И пак ти благодаря за това, нямаше нужда. — Тя пое през „Кълъмбъс“ към метрото до планетариума. — Но няма да го върна, де. Лека.
Тя стигна до ъгъла и Руук изникна до нея.
— Ако настояваш с ходене да покажеш колко си корава, дай ми поне да понося това.
— Лека нощ, г-н Руук.
— Чакай. — Тя спря, ала не скри нетърпението си. — Хайде стига, Поченко още е някъде там. Трябва ти придружител.
— Ти ли? А теб кой ще те пази? Ти си този, комуто е нужна помощ, и няма да ти предложа своята.
— Леле, ченге, което ме обезврежда с добра граматика. Безпомощен съм.
— Виж, ако имаш каквито и да било съмнения, че мога да се грижа за себе си, повече от доволна ще съм да ти демонстрирам. Нали си плащаш редовно здравните осигуровки?
— Добре, ами ако това е просто слабото ми извинение да видя апартамента ти? Какво ще кажеш тогава?
Ники го погледна през рамо. Усмихна се и рече:
— Утре ще ти донеса няколко снимки, — и пресече.
Половин час по-късно Ники излезе по стълбите на тротоара на 23-а Ийст и видя как квартала се потапя в мрак, когато Манхатън най-сетне развя белия пешкир и се срина в токов удар. Отпърво се разстла странна тишина, когато стотици климатици по улицата спряха. Сякаш градът затаи дъх. На Парк авеню саут се процеждаше слаба светлина от фарове. Ала уличните лампи и светофарите не работеха и скоро се понесоха звуците на гневни клаксони, когато нюйоркските шофьори започнаха да се надпреварват за асфалт и право на път.
Когато стигна до своя квартал, ръцете и раменете вече я боляха. Остави на земята репродукцията на Сарджънт и я подпря внимателно на портата от ковано желязо на един съсед, докато отвори чантата си. Колкото повече се отдалечаваше от булеварда, толкова по-тъмно ставаше. Хийт изрови фенерчето си и наклони лъча светлина така, че да не полети с лицето напред към тротоара или да стъпи в кучешко лайно.
Зловещата тишина заотстъпва на гласове. Изплуваха от мрака отгоре, от отварящите се прозорци, а Ники взе да отличава едни и същи думи: „токов удар“, „фенерчета“, „батерии“. Някой се изкашля и я стресна — тя насочи фенерчето към старец, разхождащ мопса си.
— Ще ме ослепиш с това нещо — рече той, подминавайки я, и тя върна лъча обратно към земята.
— Пазете се до вкъщи — каза тя, но не получа отговор. Ники вдигна с две ръце кутията и продължи към сградата си, приклещила фенерчето между дланта си и картона. То осветяваше пътя й на няколко метра напред. Бе на два входа от своя, когато по чакъла за нея простърга нечия стъпка и тя спря. Заслуша се внимателно. Не чу повече стъпки.
От покрива оттатък улицата някакъв идиот изкрещя „Аууу!“ и хвърли пламнало парче хартия, което се завъртя, грейнало в яркооранжево, и изтля на половината път към тротоара. Това й напомни, че ще е по-здравословно да се разкара от улицата.
На стълбите пред входа Ники пак остави кутията и се наведе да си вземе ключовете. Зад нея се чуха ускоряващи се стъпки и след това по гърба я докосна длан. Тя вихрено се извъртя и замахна високо с крак, който закачи Руук и, докато чуе неговото „Хей!“, беше твърде късно за нещо повече от това да си възстанови равновесието и да се надява, че докато пада, не си е ударил главата.
— Руук? — попита тя недоумяващо.
— Тук долу. — Ники насочи фенерчето в посоката, откъде се чуваше гласът му. Той седеше в сандъче с цветя, облегнат на дънера на едно дърво, и се държеше за челюстта.
Тя се приведе към него.
— Добре ли си? Какво по дяволите се опитваше да направиш?
— Не можех да те видя и те бутнах, без да искам.
— Но защо си тук?
— Исках да съм сигурен…
— … че няма да ме послушаш и затова си ме последвал.
— Никога не изключвам детективския режим. — Сложи едната си длан на дървото, другата — на тротоара. — Ако обичаш, обърни се с гръб. Ще се мъча да стана. Не обръщай внимание, ако стена…
Тя не се обърна, а сложи ръка под мишницата му, за да му помогне да се изправи.
— Счупих ли ти нещо? — попита тя и му блесна в лицето с фенерчето. От обувката й челюстта му бе почервеняла и охлузена. — Направи така — каза тя и освети собственото си лице, раздвижвайки челюст. Върна светлината върху него и той изпълни. — Как е?
— По-хуманно би било просто да ме довършиш. Имаш ли излишен куршум?
— Нищо ти няма. Имаш късмет, че само те пернах.