— Детективи от Първи дойдоха, трябва да тръгвам. Ще се видим, когато пристигнеш.
Ники затвори и се обърна — Руук седеше на ръба на леглото.
— Срам ли ви е от мен, детектив Хийт? — попита той с водевилен апломб. Стори й се, че долавя в престорения му акцент нещо от „мале мила“-та. — Възползвате се от мен, а след това ме криете от приятелите си от висшето общество. Чувствам се толкова… евтин.
— Рискове на професията.
Руук се замисли за миг и отвърна:
— Можеше да й кажеш, че съм дошъл да те наглеждам.
— Ти?
— Е… аз те покрих, нали. — Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си, тъй че да застане между коленете му.
— Имам среща с труп.
Той сключи глезени зад гърба й и сложи длани на хълбоците й.
— Снощи беше страхотно, не мислиш ли?
— Беше. Знаеш ли какво още беше? Беше снощи. — И тя отиде до шкафа с дрехите си, за да се приготви за работа.
Руук се зае да им спре такси на Саут Парк Авеню и докопа един миниван, поел на север. Отвори вратата на Ники, която с последен поглед през рамо се качи, все още притеснена, че капитан Монтроуз й е оставил залепена патрулка и ще я видят заедно с Джеймисън Руук.
— Поченко ли търсиш? — попита Руук.
— Не. Стар навик.
Ники даде на шофьора адреса на Руук в Трайбека.
— Какво става? — попита той. — Няма ли да ходим в депото?
— Едни от нас ще ходи в депото. Другият ще се прибере и ще си смени дрехите.
— Мерси, но ако ме понесеш, ще си стоя така. Предпочитам да съм с теб. Макар че оглед на труп не би била идеалната развръзка. Най-нюйоркско би било да те изведа на късна закуска. И да се престоря, че ти записвам телефонния номер.
— Не, ще се преоблечеш. Не се сещам за по-лоша идея от това рано сутрин да се покажем от едно и също такси на местопрестъплението, което моя приятелка оглежда, и двамата чорлави, а единият с дрехите си от вчера.
— Бихме могли да се покажем с разменени дрехи, това ще е по-лошо. — Той се засмя и я хвана за ръката. Тя я отдръпна.
— Забелязал ли си, че не се държа много за ръце, докато работя? Забавя ме, ако трябва да вадя оръжие.
Известно време се возеха в мълчание. Докато таксито прекосяваше улица Хюстън, той рече:
— Опитвам се да се сетя… сам ли си прехапах езика, когато ме изрита в лицето, или си го направила ти? — Шофьорът бързо ги стрелна поглед в огледалото.
Хийт каза:
— Искам да натисна криминолозите да изкихат най-после онзи доклад за дънките на Поченко.
— Не мисля, че нито съм се ухапал сам, нито пък ти.
— Токовият удар вероятно е забавил работата им, но и бездруго достатъчно се мотаха.
— Нещата се случваха бързо, и ако мога да добавя яростно.
— Обзалагам се, че тъканите съвпадат.
— Но човек би си помислил, че ще запомня такова ухапване.
— Майната му на записа от камерите, някак се е вмъкнал, обзалагам се. Зная, че си пада по противопожарни стълби.
— Много ли говоря? — попита Руук.
— Да.
След още две блажени минути без плямпане, Руук стоеше на тротоара пред сградата си.
— Когато си готов, отиди да ме чакаш в управлението. Ще се видим там, когато приключа с депото. — Той се намуси като изоставено пале и понечи да затвори вратата. Тя го спря и рече: — Между другото — да. Аз те ухапах.
След това затвори вратата. През задното стъкло го видя да се усмихва широко.
Детектив Хийт размаха значката си, за да влезе в депото и когато се регистрира, пазачът излезе от кабинката си и посочи микробуса на съдебната патология в другия край. Ники се обърна да му благодари, но той вече се бе прибрал и се охлаждаше на климатик.
Слънцето още се намираше ниско в небето, едва току-що се бе откъснало от върха на Джейвитс и вече хапеше врата на Хийт, докато тя се спря и пое дълбокия си, ритуален дъх. Готова да посрещне жертвата, тя пое покрай дългата редица прашни коли с надписи по предните стъкла. Микробусът на съдебните патолози и един от Криминология бяха паркирани до един от паяците, още стиснал в щипците си волвото зелен металик. Техници в бели комбинезони напрашаваха волвото отвън. Докато приближаваше, Ники видя на шофьорската седалка отпуснатото тяло на жена, чието теме се подаваше от отворената врата.