Мобилният й иззвъня и тя подскочи.
— Хийт — каза, след като вдигна.
— Познай къде стоя.
— Руук, сега не ми се играе на това.
— Ще ти подскажа. Снощи Роуч са получили сигнал за влизане с взлом. Познай къде.
Край нея се сгъсти облак от зловещи предчувствия.
— Апартамента на Стар.
— Стоя в хола. И познай какво още. Всяка картина от стените липсва.
11.
Тридесет минути по-късно детектив Хийт излезе от асансьора на шестия етаж на Гилфорд и закрачи през коридора към Роули, който стоеше заедно с един униформен полицай през отворената врата на апартамента на Стар. На касата на вратата имаше надпис „Местопрестъпление“ и задължителната жълта лента.
На пищния килим в предверието бяха разположени пластмасовите кутийки на криминолозите.
Роули й кимна за здрасти и надигна жълтата лента. Тя се наведе под нея и влезе в апартамента.
— Мамичката му — промърморя тя, докато се въртеше на 360 градуса насред хола. Проточи шия, за да обхване височината на тавана. Не можеше да повярва на очите си. Стените бяха празни — имаше само пирони и арматура.
Този хол бе личният Версай на Матю Стар. Стаята определено отговаряше на всички изисквания за музейна зала, със своите два етажа площ по стените, отрупана от скъпи, ако и събрани напосоки, творби.
— Изключително е да видиш как се променят размерите на стаята, когато свалиш всичко от стените.
Руук пристъпи до нея.
— Зная. Става много по-голяма.
— Наистина ли? Щях да кажа обратното.
Веждите му подскочиха.
— Явно размерът е въпрос на личен опит.
Тя го стрелна с поглед, който му казваше „Давай по-леко“, и му обърна гръб. През това време улови бързи споделени погледи между Роули и Очоа. Поне така й се стори.
Старателно си придаде вид, че се залавя за работа.
— Очоа. Сигурни ли сме, че Кимбърли Стар и синът й не са били тук, когато това се е случило? — Искаше да знае дали не я чака и отвличане.
— Дневният портиер каза, че вчера сутринта си е тръгнала заедно с хлапето. — Той запрелиства тефтера си. — Ето. Получил повикване да й помогне с един куфар на колелца. Около десет сутринта. Синът й бил с нея.
— Казала ли е къде отиват?
— Извикал й такси до Гранд Сентръл. Оттам накъде, не знаеше.
— Роули, знам, че й имаме мобилния. Изнамери го и виж дали ще ти вдигне. И по-леко, като й съобщаваш, много й се насъбра тази седмица.
— Отивам — отвърна Роули, а после кимна на двамата непознати детективи на балкона. — За да съм наясно, ние ли работим по това, или Кражби с взлом?
— Да не даде Господ, може да ни се наложи да си сътрудничим. Ясно е, че е кражба с взлом, но не може да го изключим от нашето разследване. Още не. — Особено след като откриха онази Джейн Доу от записа, а заедно с нея и пръстена, навярно този на Поченко. Дори новобранец можеше да направи връзката. Оставаше да открият каква точно е тя.
— Очаквам да си другарувате. Само не им издавай тайното ни ръкостискане, става ли?
Двамата от Кражби, детективи Гънтър и Франсис, бяха сговорчиви, но нямаха много за споделяне. Имаше ясни знаци за насилване на вратата — използвали инструменти с електрическо захранване, очевидно с батерии, за да отворят.
— Освен това — рече детектив Гънтър, — всичко е бърза, чиста работа. Може би лабораторните плъхове ще открият нещо.
— Нещо не ми се връзва — каза Ники. — Преместването ще да е отнело време и хора. С или без токов удар, все някой нещо е видял.
— Съгласен — каза Гънтър. — Хрумна ми да се разделим и да потропаме наоколо, да видим дали някой е чул страшни шумове нощем.
Хийт кимна.
— Добро хрумване.
— Липсва ли нещо друго? — попита Руук. На Ники й допадна въпросът. Не само, че беше умен, но и тя със задоволство отбеляза, че е спрял с намеците, достойни за третокласник.
— Още проверявам — каза Франсис. — Естествено, ще знаем повече, когато живущата, г-жа Стар, го прегледа, но засега като че ли са само картините.
Очоа попита:
— Леле… колко казват, че струва колекцията?
Ники отвърна:
— Петдесет-шейсет милиона, плюс-минус.