— Точно. И Лорън, моята, хм, как я нарече — приятелката ми трупояд, — се обади и потвърди, че е загинала по обед същия ден. — Ники продължи да прещраква снимките.
Руук вероятно бе доловил настроението й, защото вместо да злорадства как отново е познал, известно време мълчаливо наблюдаваше екрана заедно с нея. После каза:
— Свободна ли си тази вечер?
Тя все така щракаше с мишката, равномерно, наслаждавайки се на личното си арт-представление, или пък търсейки улики, или и двете.
— Тази вечер ще работя.
— Това ще е по работа. Искаш ли да срещнеш най-известният крадец на картини в Ню Йорк? Е, пенсиониран крадец.
Кожата на Ники зажужа пряко волята й и тя се обърна.
— Каспър?
— Познаваш ли го?
— Знам за него. Четох статията ти във Венити феър за него преди няколко години. — В мига, когато го изрече, съжали. Но вече беше късно.
— Чела си моя статия?
— Руук, аз чета. Много неща. Не се превъзбуждай. — Опитваше се да омаловажи думите си, но вече бе разкрила картите си.
— Както и да е — отвърна той, — мислех си, че ако някой се опита да продаде картини в града, Каспър ще знае.
— И можеш да ми уредиш среща с него?
Руук я халоса с най-отработеното си изражение на фалшиво презрение.
— Да, естествено, забравих. Ти си г-н „Говоря си на малки имена с великите“.
Той извади мобилния си и прелисти телефонните номера. Без да поглежда към Ники, каза:
— Онази статия е отпреди пет години, а ти я помниш?
— Беше добра. Информативна.
— И помниш, че е моя?
— … да.
Той вдигна поглед към нея.
— Информативно.
В гетото от вехти галерии южно от Юниън скуеър, на един хвърлей от книжарница Странд, Хийт и Руук доближиха една стъклена врата между магазин за шейкъркска55 мебел и антиквариат за редки карти. На табелка на нивото на очите, изписана с четиридесетарски позлатен шрифт, пишеше „К. Б. Филипс — Редки придобивки.“ Ники посегна към звънеца, монтиран в металната каса на вратата.
— Не бих — подхвърли Руук.
— Защо?
— Не го обиждай. — Вдигна показалец, подсказвайки й да почака. Две секунди по-късно отключващият механизъм иззвъня. Руук каза: — Той е Каспър. Винаги знае — и отвори вратата.
Изкачиха един етаж полирани стълби от жълтеникаво дърво, докато отгоре ги обливаше леко и прохладно течение, понесло призрачния аромат на стара библиотека. На платформата, докато оглеждаше стаята, Ники си припомни една от Истините за Ню Йорк: От вратата никога не си личи какво има зад нея.
Смълчаната изложбена зала на К.Б. Филипс се намираше на един етаж над Бродуей, но представляваше пътуване във времето и през най-различни географски ширини, към място, лишено от хора и пренаселено с тъмни тежки мебели, покрити с кадифе, и старинни игли, проблясващи под обсипаните с пискюли червеникави абажури на малки настолни лампи и стенни свещници с охрено лустро. Рисунки на морски сцени, булдози във военни униформи и херувими — архитекти украсяваха стените или стативи от резбован махагон. Ники вдигна глава и се зазяпа в десена на класическия ламаринен таван, когато до нея един тих глас почти я накара да подскочи.
— Отдавна не сме се виждали, Джеймисън. — Думите му бяха кадифени като отлежало уиски и се носеха като върху дим от свещ. Долавяше се следа от някакъв европейски акцент, който Ники не можеше да определи, но й допадаше. Издокараният възрастен мъж се обърна към нея и каза: — Извинявам се, ако съм ви стреснал.
— Появихте се отникъде.
— Навик, който ми е помагал през годините. За сметка на това тихото изчезване, за съжаление, е талант, който с времето отслабва. Но докато разполагах с него, спомогна за щастливия ми пенсионерски живот. — Той обхвана с жест изложбената зала. — Моля след вас. — Докато прекосяваха дебелия ориенталски килим, той добави: — Джеймисън, не ми каза, че ще водиш детектив от полицията.
Ники спря.
— Не съм казала, че съм. — Старецът само се усмихна.
— Ако ти бях казал, можеше да не искаш да се видим, Каспър — отговори Руук.
— Сигурно нямаше да искам. И щях да загубя. — От всяка друга уста думите биха прозвучали като идиотски опит за свалка. Вместо това Ники се изчерви. — Седнете.
Каспър ги изчака да се настанят на морскосиния диван, тапициран с рипсено кадифе, и седна на зелен кожен стол със странични облегалки за главата. Когато Каспър кръстоса крака, под ленения панталон се очерта острата му капачка. Не носеше чорапи, а пантофите му изглеждаха правени по поръчка. Ники рече: