Откак бе опитал да я убие, се бе преоблякъл. По всичко изглеждаше, че три четвърти шортите му с войнишки десен и бялата му тениска бяха чисто нови, както подобаваше на бягащи престъпници, които използват магазините за свои гардероби. Само че дрехите на Поченко бяха покрити с кръв.
— Открили са го от гражданските патрули в услуга на бездомните — каза Очоа. — Обикаляли, за да ги прибират на хладно. — Не устоя да добави: — Е, поне той със сигурност ще е на хладно.
Ники схвана шегата, но гледката не я бе оставила в настроение за бъзици. Каквото и да е бил някога, сега Витя Поченко беше мъртъв човек. Всяко лично облекчение от това, че бе в безопасност, си оставаше лично. А той бе в категорията „жертва на престъпление“ и заслужаваше справедливост като всеки друг. Една от професионалните дарби на Ники бе да държи под ключ чувствата си. Отново погледна Поченко и осъзна, че ще й трябва не само ключ, но и две-три по-здрави резета.
— Какво имаме? — попита тя.
Лорън направи знак на Ники да мине от другата страна на пейката.
— Един изстрел в тила.
Небето просветля ваше и зората даваше по-добра възможност за оглед.
— Ето изгарянето от дулото.
— Да. Било е много отблизо. Забележи и позата. Голяма пейка, цялата за него, а е седял чак в края.
Хийт кимна.
— Някой е седял с него. Няма ли следи от борба?
— Никакви — каза патоложката.
— Значи, за да се доближи толкова, трябва да е бил приятел или сътрудник.
— Доближил се е достатъчно за изненадваща атака — каза Очоа. — Колкото да застане зад него и: пук. — Посочи зад тях, към магистралата, която вече се пълнеше с пътуващи от предградията. — Няма свидетели, шумът от движението е заглушил изстрела. Не видях и улични камери, насочени насам.
— Ами пистолетът? — попита Ники.
— Малокалибрен — отговори Лорън. — Ако ми опреш дуло в тила, за да ти кажа веднага… двадесет и пети калибър, струва ми се.
— Лорън, скъпа, трябва по-често да излизаш.
— Бих, но работата е, хм, оживена. Това изгаряне и счупеният пръст твоя работа ли са? — Хийт кимна и патоложката продължи: — Трябва ли да знам още нещо?
— Да — каза Очоа. — Не се изпречвай на пътя на Ники Хийт.
Руук ги чакаше в участъка.
— Чух за Поченко. — Той склони глава тържествено. — Моите съболезнования за загубата ти.
Очоа се засмя.
— А, маймунката писач започва да се учи.
Ники отново игнорира черния хумор.
— Очоа, свържи се с хората, които сложихме да следят Майрик. Знаем, че е бил сътрудник на Поченко. Искам да знам къде е бил, когато дружката му е бил убит.
Очоа подпука телефоните. Руук й донесе чаша кафе от Дийн и Делука.
— Ето, обичайното ти. Без сметана и пяна, двойно, с аромат на ванилия.
— Знаеш какво ми е отношението към накипрените кафета.
— И въпреки това пиеш такова всяка сутрин. Толкова сложна жена.
Тя отпи.
— Благодаря. Много съобразително. — Телефонът й иззвъня. — Следващия път се сети за шоколадовите пръчици.
— Толкова сложна — повтори той.
Ники вдигна. Беше Роули.
— Две неща — каза той. — Отвън чака Агда.
— Мерси, сега излизам. А другото?
— Преди да си тръгна снощи, се изхрачих в китайското.
Агда Ларшон се бе издокарала за разпита. Носеше типично за Ийст вилидж56 облекло, както и розово-бял часовник за плажен волейбол на Суоч на едната китка и гривна от рафиа на другата. Тя завъртя възела и между палец и показалец и попита:
— Да не съм загазила?
— Не, просто формалност. — Бе вярно само отчасти. С този разпит Ники просто си подкопаваше разследването, но и искаше да си изясни един въпрос, онзи, който я човъркаше. Щеше, когато му дойде времето, да го зададе. — Как се справяте с всичко това? С това убийство и кражбата сигурно сте готова да се върнете в Швеция.
Агда поклати глава, за да демонстрира изумлението си.
— О, много е смущаващо, да? Но убиват и в моята страна също. Казват, почти двеста миналата година.
— В цялата страна?
— Да, не е ли ужасно? Навсякъде.
— Агда, искам да ти задам няколко въпроса за живота със семейство Стар.