— Добре де, веднъж бях нетърпелив.
— А при набега в Лонг Айлънд, какво направи, когато ти казах да стоиш отзад?
Руук подритна с върха на обувката си ръба на килима.
— Виж, това започва да ми прилича повече на съвещание с алкохолик, отколкото на арест.
— Обещавам, няма да те караме да чакаш дълго. Все пак — рече тя с насмешлива тържественост, — заслужил си си го. — Тя и Роуч се качиха в асансьора.
— Само заради това ще взема да напиша статия за нещо друго.
— Ще ми разбиеш сърцето — подметна тя, докато вратата се затваряше.
Когато детектив Хийт влезе през предния вход на апартамента, откри Ноа Пакстън сам в хола.
— Къде с Кимбърли?
— Няма я.
Роули и Очоа се разположиха от двете страни на Ники.
— Проверете всички стаи — нареди тя. Роуч поеха по коридора.
— И там я няма — рече Пакстън. — Вече проверих.
— Око да види, ръка да пипне. Странно, но полицията уважава този принцип. — Обходи с поглед отрупаните с картини стени, както преди, от пода до тавана. Забрави да мига. — Картините. Пак са тук.
Ноа се престори, че споделя объркването й.
— И аз не разбирам. Тъкмо се опитвах да разбера откъде са се взели.
— Спокойно, не е нужно да играеш повече, Ноа. — Той сбърчи вежди. — Не са напускали Гилфорд, нали? Подслушахме разговора ви от преди малко.
— Разбирам. — Той помисли няколко секунди, несъмнено превъртайки наум думите си, за да прецени дали няма да се окаже съучастник. — Казах й, че е полудяла.
— Съвестен гражданин.
Той отвори длани.
— Извинявам се, детектив. Знаех си, че трябва да ви се обадя. Навярно още не мога да се отърся от закрилническия си инстинкт към семейството. Дойдох, за да се опитам да я вразумя. Твърде късно, явно — промълви той. Ники сви рамене. — Кога разбрахте, че ги е откраднала? Докато говорехме?
— Не. Предупредителните звънчета започнаха, когато научих, че скърбящата вдовица си е купила пиано и е напуснала града по време на доставката. Кимбърли струва ли ти се като човек, който ще остави работата по безценните си антики на група хамали и малоумна бавачка? — Ники пристъпи до пианото и натисна клавиш. — Говорихме с управителя на сградата. Потвърди, че на сутринта хамалите са дошли с огромен сандък, но не помнеше да са си тръгнали с него. Явно му е убягнал от вниманието след объркването с токовия удар.
Ноа се усмихна и поклати глава.
— Еха.
— Знам, много лукаво, а? Така и не са излизали от сградата.
— Хитроумно — съгласи се Пакстън. — Много нетипично за Кимбърли Стар.
— Е, оказва се, че не е толкова умна, колкото си е мислела.
— Какво имате предвид?
Ники бе мислила по това отново и отново и сега всичко й бе кристал но ясно.
— Знаеше ли, че Матю е бил променил решението си относно продажбата на колекцията?
— Не, нищо такова не знаех.
— Е, така е станало. В същия ден, когато са го убили, е дошла жена от Сотбис, Барбара Диърфийлд, за да оцени картините. Била е убита, преди да се върне в офиса си.
— Това е ужасно.
— Вярвам, че убийството й е било свързано с това на Матю.
Над очите му надвисна сянка.
— Това е трагично, но не разбирам връзката.
— И аз не я разбирах. Все се питах, защо някой ще убива оценител? Тогава открих, че цялата колекция на Стар се състои от имитации. — Мъртвешка бледност заля като вълна лицето на Ноа Пакстън.
— Фалшификати? — Той зарея поглед по стените. Спря се на картина досами арката на вратата, скрита под забрало.
— Да, Ноа — натърти детективът. Вниманието му се върна на нея. — Цялата колекция.
— Как е възможно? Матю плати огромни суми за тези картини, все от уважавани дилъри. — Руменината се връщаше по бузите на Пакстън, обзе го превъзбуда. — Уверявам ви, че когато ги купихме, сред тях не е имало фалшификати.
— Знаем. Документите от застрахователя го потвърждават.
— Как тогава е възможно това?
Ники седна на страничната облегалка на диван, по-скъп от колите на повечето хора.
— Оценителката е направила собствени снимки, нещо като нейни бележки по огледа. Открихме ги във фотоапарата й — не съвпадаха с тези от застрахователите. — Хийт направи пауза, за да осмисли Пакстън думите й. — Между покупката на картините и оценката й някой ги с подменил.
— Това е невероятно. Сигурни ли сте?