Петя Божилова
Жега в Мадрид
На българите имигранти в Испания
и техните близки и приятели —
с любов.
Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.
Първа част
I. Делян
— Извинете! — каза Делян.
Момичето си струваше едно извинение, макар че то се беше блъснало в него, улисано в разговор по мобилния телефон.
— Вие извинявайте! — дръпна се, леко смутено тя и му се усмихна широко.
Младежът й се усмихна в отговор. Живееше в Мадрид повече от година, но още го впечатляваха щедрите усмивки и изрази на учтивост, които испанците си разменяха на обществените места. Първите думи, които новопристигналият тук научаваше, бяха «gracias» и «perdone» (благодаря и извинете).
Намести по-удобно раницата с инструментите на изтръпналото си рамо и забърза напред. Централното фоайе на гарата го посрещна с обичайната за късния следобед върволица от хора. Аточа беше един от основните транспортни възли на града и ежедневно през нея минаваха десетки хиляди пътници. Жегата беше непоносима. Във вагона на метрото беше по-хладно, но тук нямаше климатик и едва се дишаше.
Делян се запъти към изхода за трети перон, откъдето тръгваше влакът за Торехон де Ардос, но се сети, че има само две цигари в омачкания пакет. «Трябва най-сетне да ги откажа», помисли си той и се качи на ескалатора за втория етаж, за да си купи нов стек.
Пред него на металното стъпало стоеше нисък плешив мъж. В едната си ръка той държеше прашен сак, а с другата се държеше за перилото на ескалатора. Държанието му привлече вниманието на младежа. Човекът стоеше в средата на стъпалото и стискаше черната движеща се лента на перилото така, че върховете на пръстите му бяха побелели. Другите пътници стояха спокойно в дясната страна на стъпалата, както беше показано на табелите в двата края на ескалатора. По този начин правеха път на тези, които бързаха повече, да се придвижат напред. «Явно е чужденец и не е свикнал с такова съоръжение», помисли си Делян. Погледът му се плъзна надолу по приведения гръб на мъжа. Сив, омачкан потник, къси гащета и каучукови сандали, които всяко лято заливаха сергиите на пазара в родната Стара Загора и в цяла България.
Металното стъпало, на което стоеше мъжът, се изравни с плочите, покриващи горното фоайе и потъна в тях. Мъжът стъпи неуверено на пода, пусна перилото и залитна. Делян го подхвана отзад, за да не падне и след това леко го отмести настрани, за да не пречат на потока от бързащи хора. Двама младежи се обърнаха към тях, готови да помогнат, но той им направи успокоителен жест с ръка и те продължиха пътя си.
— Добре ли си? — попита на български език Делян.
Човекът вдигна лице към него. Беше към петдесет и пет-шестдесет годишен. Две дълбоки бръчки ограждаха скованата от напрежение уста, а големите светли очи гледаха смутено под посивелите вежди.
— Познаваме ли се отнякъде, бе, младеж? — стисна той ръката, която още го крепеше.
— Познаваме се — засмя се младежът. — И да не знаем, че сме българи, се познаваме. Особено новодошлите!
Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите гледаха объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на «Мендес Алиаро» а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. «И аз гледах така, както този чичко днес», помисли си той развеселен.
Горещината тук, горе, беше още по-голяма, но пред павилиона за цигари имаше опашка и двамата застанаха зад последния клиент. Беше младо момиче със заоблени голи рамене и дълга къдрава коса, небрежно вдигната с пъстра шнола. И Мара имаше дълга коса, но нейната беше права и с цвят на узряло жито. Делян обичаше да зарови пръсти и лице в нея и да вдишва аромата й…
Бръкна в джоба, извади пакета и взе едната от останалите две цигари. Понечи да прибере пакета, но видя как погледът на мъжа проследи движението на ръката му.
— Пушиш ли?
Мъжът смутолеви нещо като благодарност и пое цигарата с треперещи пръсти. «Не е свикнал да получава милостиня», помисли си младежът. «Горд е. Няма да му е лесно.»
— Ще трябва да изчакаме малко. Тук, във фоайето, е забранено да се пуши.
Делян мачкаше с пръсти бялата цигара и усещаше как умората все повече го обзема. «Дано не заспя във влака», помисли си той. Неведнъж, пребит от работата и горещината, проспиваше Торехон и се пробуждаше на следващата гара, Алкала де Енарес. Добре, че тук транспортът беше уреден и на всеки десетина минути имаше влак в двете посоки. «Още малко. Купувам цигарите, качвам се на влака и след половин час съм в квартирата под душа…»