След по-малко от половин час вратата на столовата рязко се отвори и заедно със студа в стаята влетя Мая, последвана от двама мъже. По-младият, слаб, дребен, с мургаво, небръснато лице, се втурна към леглото на Мюмюн. Беше Али, бащата на болното момченце.
По-възрастният мъж се спря на вратата. Зорките му сиви очи под тъмните, рошави вежди, за секунди прошариха по леглата с унесените в трескав сън деца, след това се плъзнаха по Ивана, която стискаше чашката с изстинало кафе в треперещите си ръце и по едрата фигура на бай Мустафа, който вадеше от голям черен тиган ухаещи на пържена мас мекици. Накрая се спря на Илия, който седеше зад масичката с телефона, където беше прекарал нощта.
— Добро утро на всички! — поздрави той с нисък, плътен глас, приближи със стегната, безшумна стъпка към Илия и протегна бодро ръка.
Аз съм Борис Македонски, приятно ми е!
Ивана гледаше как едрата ръка на новодошлия стисна силно изморените пръсти на мъжа й, а сивите очи се впиха в тъмните кръгове под очите му. «Бивш офицер», помисли си тя и усети как се изпълва с надежда. Вече не бяха сами в бедата!
Борис издърпа един стол, седна срещу Илия и погледна към телефона:
— Телефонна връзка скоро няма да има. Като гледам окъсаните жици и как продължава да вали…
— Трябва ни спешно превоз — разтърка слепоочията си Илия. — Три от децата са много зле, а още девет са с висока температура.
— Линейка не може да дойде! — отсече Борис. — Трябва да действаме със собствените си сили!
— Какви сили тук, на село! — раздразнението в гласа на Ивана беше очевидно. — С какво ще действаме според вас? С рала и мотики?
— Ти пък на много изостанали ни праиш, учителке! — докачи се Мустафа. — С рало е орал дядо ми. Сега има трактори!
Борис тропна с юмрук по масичката така, че телефонът на нея подскочи и издрънча.
— Точно така, Мустафа! С трактори!
Ивана вдигна учудено вежди.
— Свикваме тракторната бригада! — разпореди се бившият кмет. — От всички трактори сглобяваме верижните и тръгваме направо за Стара Загора.
— Бог да те поживи, учителке, че ни подсети! — подскочи Мая и хукна към вратата. — Хайде, Али! Стига си се помайвал, че сбираме трактористите!
— Най-късно след два часа ще дойдем за децата! — изправи се Борис. През това време аз ще се обадя по моята радиостанция, където трябва, а ти, Мустафа, нахрани хората!
— Тъй вярно! — изпъчи шкембето си бай Мустафа.
— Как сте могли да свалите този човек от кметското място? — запита Илия няколко часа по-късно, когато всички болни деца бяха вдигнати и откарани.
— Имаме си туканка едни — сви уста бай Мустафа. — Не им изнасяше, че при него не може да се краде и зеха, та му изровиха нещо там политическо в миналото…
— Ние, българите, сме майстори на това — каза тихо Ивана. — Заливаме с чернилка миналото и кроим планове за светлото бъдеще. А в това време тече нашето настояще, сиво и безлично.
През нощта снегът най-сетне спря, а на другия ден след обяд по изчистеното шосе дойдоха две линейки и смразяващата диагноза: менингит!
През целия следващ месец учебният ден в Основно училище «Христо Ботев», в с. Долнище започваше с една и съща процедура, въведена самоволно от ужасените учители: измерване на температурата на «съмнителния» ученик и проверка как движи врата и краката си и дали не го дразни светещата лампа.
Постепенно епидемията отшумя и се забрави. Оздравелите деца едно по едно се завърнаха в селото, по-палави и по-шумни от преди. Само малкият Мюмюн го нямаше сред тях. За него лекарската помощ беше дошла прекалено късно…
… Ивана отвори очи и шумно преглътна. Челото й беше покрито с капчици пот, главата й бучеше. «Не! Не може да е това! Не и Росен!»
Погледът й проследи как детето опита да сгъне само едното краче, но изохка и подви и другото:
— Не мога.
Илия обърна лицето си към нея.
«Как ме гледа, милият! — жегна я отвътре. — Като бито от зли хора куче към стопанина си!»
Скочи от стола, изтича до прозореца и натисна копчето на рулетната щора:
— Маре, качете се с Таня до тях да се облече и да си вземе нещата! Баща ти ще отиде с колата да вземе Георги от магазина, а аз ще се обадя в «Бърза помощ».
След броени минути остана сама в малкото жилище и то изведнъж й се стори огромно.
— Сега са други времена! Говореше си тя сама на себе си. — Ето, линейката дойде веднага, лекарят незабавно включи системите. Има и модерна апаратура, и ефикасни лекарства!
Пусна телевизора, но веднага го спря с нервен жест. Подреди възглавничките на дивана, след това отвори вратата на кухненския бокс. Остри миризма на изгоряло я удари в ноздрите и тя се закашля задавено: