Кафеварката! Илия я е включил сутринта!
Изключи бързо нагретия до червено уред и отвори широко прозореца.
Ами Таня? Дали и тя не е забравила нещо включено? Или някой отворен кран?…
Мушна ключа от жилището в джоба на халата си, нахлузи на бос крак домашните чехли и отвори външната врата.
Мя-у-у! — долетя тъжно до нея от втория етаж. Последва пауза, шум от дращене на нокти по нечия врата и веднага друго отчаяно «мяу-у» се разнесе над главата й. В трескавата бързина тази сутрин съвсем бяха забравили за Фрося, котето на Росен!
Ивана се втурна нагоре по стълбите, изкачи ги на един дъх и огледа трите врати на площадката. Знаеше, че Витка и Дико от средния апартамент прекарват лятото на вилата. «Дано студентчетата отсреща да са си вкъщи», помоли се мислено тя и натисна решително звънеца.
— Какво има, лельо Ваня?
Двадесетгодишният русоляв добряк Петър стоеше в рамката на широко отворената врата и още по-широко й се усмихваше.
Ивана започна задъхано да му обяснява.
— Ясно! — прекъсна я той. — Започва операция «Спасяването на Фрося». Ще мина през балкона.
— Внимавай, моето момче! Много внимавай!
— Хайде, приятелко! Ела при бати Пепи! — дочу се зад вратата веселият му глас, придружен от ликуващото мяукане на котето.
— Огледай печката и крановете на чешмите, моля те!
— Операцията завършена успешно! Поражения няма, само една малка беля в ъгъла зад вратата — ухили се Петър и сложи в ръцете й косматото кълбенце.
Ивана слезе по стъпалата с треперещите от слабост крака, влезе в сгорещената вече трапезария и се отпусна на дивана. Гадеше й се, а болката в тила беше нетърпима. «Трябваше да закуся нещо. Котето, горкото, сигурно също примира от глад!»
Остави треперещото животинче на дивана, но то скочи уплашено и се мушна обратно в прегръдката й. Ивана го притисна до гърдите си, наведе лице над него и мълчаливо замилва рошавото сиво гръбче.
III. Дона
— Ама, че жега! — измърмори на себе си Дона, докато пресичаше задушното фоайе на Аточа. Бръкна вървешком за абонаментната си карта в натъпканата догоре чанта и погледна към светлинното табло над трети коловоз. Червените букви съобщаваха:
«Алкала де Енарес, 4 минути.»
— Ще успея!
Извади билетчето от червеното картонче и го пъхна в отвора на автомата, за да влезе в гарата.
— Бип, бип! — изпиука недоволно машината. Червеното око светна с надписа «Невалиден билет», а вратичката пред нея не се помръдна.
— Ти ще ми кажеш, че е невалиден! — тросна й се Дона като на жив човек. — Не виждаш ли, че на него пише «август»!
Усети, че си говори сама на глас и я напуши смях. «Тази жега изглежда действа еднакво зле и на хората, и на машините!»
Потърси с очи охраната и с усмивка показа билетчето си на симпатичния младеж в черна униформа.
— Минете през входа за бланкови билети.
Дона видя със задоволство как възхитения му поглед я проследява отдалеч. Знаеше, че стройното й тяло още привлича мъжките очи и че е с елегантните бели панталонки от El Corte Ingles и с черната къдрава грива на красивата си глава изглежда тридесетгодишна. «А тази нощ навършвам четиридесет и пет! Точно в три и петнадесет сутринта!»
На този ден винаги си спомняше с умиление разказите на своята майка за деня на раждането.
— Како, беличко ли е? — провикнала се невръстната й леля под прозореца на родилния дом.
— Черничко е, Светле! Мъничко, слабичко и черничко, като циганче!
— Като не ти харесва, дай ми го на мен! — укорила я измъчено една възрастна санитарка, която минавала по коридора. — Аз и такова си нямам!
— Не си го давам! Мое си е! — притиснала майка й до гърдите си бялото плачещо вързопче.
— Не искам да я кръщавате на мен! — отсякла като с нож свекървата, като я видяла. — Такова хилаво, утре ще умре и само ще ми изхабите името!
«Да, ама Бог явно е бил решил друго!», въздъхна Дона и се качи във плака.
«Баба Лена да умре още същия месец, а Донето да подтичва вече четиридесет и пет години! Да се дипломира в два университета, да остане вдовица, да отгледа син като скала… И да я довее вятърът преди четири години чак тук, в жарката Испания!»
Отпусна се уморено на седалката до прозореца, разкопча токата на колана си и извади от чантата шише минерална вода. Отпи жадно няколко глътки и хвърли поглед през прозореца. Смрачаваше се и космополитният град беше запалил милиардите си светлини. «Колко пъстър и хубав е Мадрид! А парковете му — зелени, сякаш не се пекат на 40°С! Как успяват да ги поддържат при тази суша!»