— Започва нощ на чудесата! — кимна с глава жената. — С пълна луна!… Хайде сега, слизай, че дойде твоята гара!
— Че ти откъде знаеш къде… — започна Дона, но погледна през прозореца и прочете «Торехон де Ардос» на малката червена табелка.
— Аз сънувам! Провикна се тя и скочи тичешком от вагона. — Още не съм се събудила!
— Ще се събудиш! — поклати глава чудатата жена. — Съвсем скоро ще се събудиш, моето момиче!
— Здравей, Димитре! — поздрави Дона дребничкия, свит мъж, който стоеше чинно на горещия перон и й усмихваше свойски насреща. — Къде е Калоян?
Мъжът посегна и пое пълната чанта от ръцете й.
— Изпрати мен. Пребит е, карали сме осем часа без прекъсване.
«Нима ти не си изморен? Нали шофирате заедно!»
— Да минем от тук. По-пряко е — посочи мъжът наляво.
— Зная пътя — усмихна му се Дона.
Тръгнаха по напечената асфалтирана алея и завиха под жълтата табела на магазин «Украйна». Подминаха павилиончето за сладолед с вечната тумба негърчета около него, магазинчето за бонбони и чипс, бара, където за първи път се срещнаха с Калоян… Колко пъти е идвала тук? Не много, наистина. Той — зад кормилото, тя — заета с грижите около възрастната госпожа Мария Долорес. Съботните нощи, прекарани с него тези няколко месеца, се брояха на пръсти. «Тази нощ ще остане незабравима и за двамата, реши в себе си Дона и вдигна глава към обсипаното с едри ярки звезди небе. Ето, пълната луна е тук, като по поръчка, а чудесата ще си ги правим сами!»
Малкото жилище ги посрещна с ритмите на чалга, които се изсипваха от мощната музикална уредба и се сливаха с няколко боботещи мъжки гласа, спорещи оживено на български език. Гъст като мъгла цигарен дим се стелеше под ниския таван на хола, а от отворената врата на малката кухня се носеше мирис на печено месо и подправки.
Калоян, гол до кръста, обут с къси памучни панталони, седеше начело на голямата разтегателна маса, обвит в остър, синкав дим и с дебела кафява пура в ръката.
— А! Ето го моето момиче! — обърна се към нея той. — Тук те искам, до дясното си коляно!
«Дори не се надигна от стола!», прехапа устни Дона, но го прегърна нежно през широките рамене и го целуна по устата. Силна, смесена миризма на цигарен дим и скъпо уиски я удари в лицето и тя бързо се отдръпна. «Защо не ме почака? Да ме поздравиш с празника, да си кажем „Наздраве“!»
Въздъхна безшумно и се облегна назад на неудобната дървена облегалка. Взе чашата, която Димитър беше напълнил грижливо с уиски и се загледа в прозрачните кубчета лед. «Само не се самосъжалявай! Празникът не се крие единствено в букета с рози и вечерята на свещи за двама!… Сега се усмихни като добро момиче!»
Вдигна глава и плъзна поглед по насядалите около масата сгорещени и запотени мъже. Срещу нея Димитър се беше свил уморено над чинията си и лакомо гълташе от супата. До него, с гръб към масата и обърнат към екрана на телевизора, дремеше Чавдар, намусеният племенник на Калоян. Зад тях, в самия ъгъл на масата, с лист и молив в ръката, седеше младият му съквартирант Делян. Свел глава към по-възрастния мустакат мъж от лявата му страна, той разпалено му обясняваше нещо.
Дона се обърна към Калоян, който смучеше жадно дебелата кафява пура и мълчаливо го загледа. Високо чело, едър, прав нос, голяма, красива уста, сякаш издялана от длетото на талантлив каменар. Късо подстриганата коса, силно прошарена, но гъста и жива, блестеше влажна на луминесцентната лампа. «Горкият, пребит е от дългия път! Бръчките край устата му така са се вдълбали, че ако ги докосна, пръстите ми ще потънат в тях…» За миг изпита неустоимо желание да са сами двамата на широката спалня. Да потъне в ръцете му, които жадуваше от седмици и да милва и целува това тяло, докато отмие от него цялата умора.
— До къде беше курсът? — усмихна му се мило тя.
— До Париж.
«Какво ми носиш от там?», понечи да го попита, но преглътна и отпи от чашата си:
— Видя ли «Мон Мартр» и «Сакре Къор»!
— Видял съм, таратанци! Видях само товарителници и някоя и друга проститутка!
Изпи на един дъх пълната чаша и се сопна на Димитър:
— Не виждаш ли, че няма лед? Слез долу до бара и вземи от Хуан!
Без да каже дума, дребният мъж остави лъжицата и недоядената филия и повлече уморено крака към вратата:
— Нали сте у приятели! — не издържа тя. — Караш го да слугува, сякаш е…
— Ще слугува, къде ще иде! — прекъсна я безцеремонно Калоян. — Ако трябва и свирки ще ми прави! Знае, че без мен е гола вода и ще го изхвърлят на втория ден от фирмата!
Дона се отдръпна рязко. В черепа й думна тъпан, а глътките уиски, които беше изпила, запариха в стомаха й и тръгнаха нагоре към свитото й гърло. Скочи от стола, изтича в банята, свлече се над бидето и отвори до края крана на студената вода. Стоя дълго така на влажните плочки, опряла чело на фаянса и подложила глава под хладните струи.