Алваро бутна празната чаша в ъгъла на бюрото и сложи ръка на сивата пластмасова мишка, свързана с клавиатурата на примъркващия в краката му AIRIS:
— Ти живееш заедно с Чавдар, нали?
— Да, делим едно и също жилище с него и чичо му.
— Какво прави той вечер, след като се прибере от работа?
— По-конкретно?
— Добре. Ще бъда конкретен и директен — каза мъжът, като не откъсваше поглед от монитора и търсеше нещо с мишката. — Забелязал ли си дали употребява системно алкохол?
Делян се размърда на стола, а ръката му потърси пакета с цигарите. Дали беше забелязал? Че нали самият той, тръгвайки сутрин на работа, изнасяше пликовете с изпразнените бутилки, които дрънчаха в смълчания вход като клопатари.
— Ето резултатите от алкохолните проби непосредствено след инцидента — продължи Алваро и завъртя монитора така, че и Делян да може да вижда екрана. — На Олег, на Ервин и твоята са отрицателни. За сметка на това Чавдар…
Мъжът хвърли поглед към него, без да сваля ръка от мишката:
— Ще ми разкажеш ли какво точно се случи вчера на строежа?
Делян преглътна и мушна пакета обратно в джобчето. В офиса нямаше пепелници.
— Не, че имам нужда. Имам показанията и на четиримата.
Текстът на екрана запълзя нагоре като рулетна щора, а буквите заподскачаха и се сляха в черни редички.
— От това, което един по един сте излъгали, или просто скрили от охраната, разбрах цялата истина. Не беше трудно.
Алваро пусна мишката и се наведе напред, вперил в младежа лъскавите си като маслини очи:
— Защо никой от вас не дойде при мен по-рано? До тук ли трябваше да стигнем? Да станем за смях пред съседите и да плашим децата?
— Не можех.
— Защо?
— Чавдар ми е сънародник.
— И тъй като Ервин не е, може да бъде малтретиран системно…
— Никога не сме допускали…
— … да работи за двама, когато Чавдар го няма и да е доволен! Защото когато пияният хлапак е там, става още по-страшно!
— Не, не е така! Олег и аз…
— А пък вие двамата сте се забавлявали като древните римляни! Гледали сте битката от трибуните и сте ревали с палци надолу: «Убий го!»
— Не ти позволявам! Не можеш да ми говориш така, като на…
— Като на страхливец ли?
Делян скочи като ужилен, блъсна стола и впи пръсти в плота на бюрото. Тежката мебел изскърца под юмруците му, но не помръдна.
— Защо не изпълзиш иззад това бюро? — изхриптя той задавено. — Да излезем навън и там да ми го кажеш?
Пое дълбоко въздух и тръсна глава, за да отхвърли досадния кичур от очите си:
— Не ти стиска много, а?… Е, да! Това не е като да играеш голф и да обиждаш иззад бюрото на тати!
— Пусни бюрото! — засмя се Алваро. — Заковано е за пода и трудничко ще го вдигнеш!
— Ти… подиграваш ли се с мен? — запелтечи младежът, вперил недоумяващ поглед в ухилената срещу него физиономия.
— Добре, че скрих пепелника! Какъвто е тежък, ако ти беше под ръка…
Мъжът скочи, отвори страничната стъклена врата и след минута сложи пред тях масивен кристален пепелник и две високи стъклени чаши.
— Седни. — Сложи той ръка на рамото му. — Можеш вече да затвориш уста и да запалиш цигара.
Делян послушно седна и бръкна в джобчето на ризата. Главата му беше празна и мека като станиолово балонче.
Алваро извади от хладилника до стената изпотена бутилка Font Vella и я сложи на бюрото:
— Извинявай, Деляне! Току що ти приложих «метода Сусана», както го наричам аз за себе си.
Мъжът напълни чашите с вода и жадно отпи от едната.
— Сусана е учителката на Матилде — поясни той, като кимна към снимката на «тиквата» с метлата.
Допи на един дъх чашата, облегна се назад в креслото и продължи:
— Матилде тръгна на детска градина през септември. Преживя го много тежко, горката! Всяка сутрин я оставяхме разплакана, с биберон в устата и прегърнала едно розово одеялце, с което и сега трудно се разделя. Другите деца често я дразнеха, вземаха й играчките, веднъж едно хлапе дори я ухапа по ръката. Тя само мълчеше и плачеше. Докато един ден донесе в бележника си «писмо» от Сусана: «Днес Матилде ухапа един от съучениците си по ръката!»
Алваро се разсмя и протегна ръка към снимката:
— И знаеш ли кое беше най-интересното за мен? Втората част на писмото, която гласеше: «Щастливи сме, че успяхме да накараме Матилде да излее това, което крие в себе си! Сега остава само да я научим да го насочва в правилната посока!»