Гласът му секна, той сграбчи запотената чаша и жадно пи. В офиса настъпи тишина, нарушавана само от тихото мъркане на AIRIS-a под бюрото.
— Знаеш ли какво е «три към едно»? — наруши след малко мълчанието младежът. Гласът му отново беше спокоен и равен.
Алваро вдигна учудено вежди.
— Три към едно беше първият ми урок — продължи Делян. — Но не по математика.
Извади последната цигара от пакета и я замачка между пръстите си. Алваро му протегна услужливо запалката, но той поклати глава:
— Беше през зимата. Бях на пет години, а сестричката ми — на възрастта на твоята Матилде. Точно тогава в България беше въведен режим на електрическия ток… Три към едно. Три часа тъмно и студено, на свещи и газени лампи, един час светло и топло. След това отново тъмнина. Тогава се научих да познавам часовника. Трябваше да гледам стрелките и да зная кога да запаля свещта. Минутки преди да изключат светлото, защото след това щеше да бъде късно…
Погледна озадаченото лице на мъжа зад бюрото и горчиво се усмихна:
— Зная, че не можеш да разбереш. И аз тогава недоумявах: защо майка ми трябва да тича до тази болница? Защо здравият ми и толкова весел преди дядо не става от леглото? И най-вече: защо моят силен и добър баща изчезна от живота ни и никой не говори за него?… Намразих всичко и всички около мен. Бях убеден, че вината за това, че татко не се връща, е тяхна.
Чак след пет години разбрах. Един ден майка ми пишеше нещо на бюрото в салона, затрупано с документи, а аз гледах телевизия. По едно време тя ме помоли да взема някаква папка от нощното й шкафче в спалнята и да й я донеса. Отидох, отворих шкафчето, но вместо документа, който търсеше майка ми, намерих друг. Един малък плик, облепен с испански пощенски марки и с нашия адрес, написан на латиница. Първото и последното писмо от баща ми.
През този ден не се прибрах вкъщи. Седнах на една поляна в нашия парк «Аязмо» и зачетох. Две страници равен, делови почерк, които завършваха с думите: «След конгреса оставам тук. Мизерията у нас ме убива физически и духовно. Зная, че съм гениален лекар, затова ще използвам шанса си. Ще успея на всяка цена! Само така ще мога да бъда доволен от живота си и полезен на хората! Никой и нищо не може да ми попречи и да ме отклони от пътя ми!»
Делян запали омачканата цигара, смукна от дима и избърса челото си с ръка.
— Тогава намразих баща си — продължи тихо той. — И него, и непознатата страна, с която ни беше заменил! Реших, че един ден ще отида на това проклето място, ще го намеря и ще му отмъстя за всичко, което ни е причинил!
Прибрах се в къщи късно през нощта, тих и кротък и заявих, че искам да уча испански език. Майка и дядо се спогледаха, но не ме попитаха нищо… Седем години след това най-добрата учителка в града ни се извини на майка ми: «Той говори испански като дявол, а за историята на страната знае повече и от мен. Не мога повече да го уча.»
— Не е преувеличила! — вметна Алваро. — Познавам много хора, които биха се гордели с твоя кастилски акцент!
Делян разтърка с пръсти слепоочията си и тихо въздъхна.
— Един ден, бях вече студент — продължи той, сякаш не беше чул думите му — гледах по телевизията документален филм за живота и творчеството на Гауди. Срещата с вашия «Луд каталунец» беше за мен като… Не мога да намеря точната дума. Но тя е без значение! Важното е друго: че в този ден аз разбрах три неща за себе си! Първо, че вече не мога да мразя и второ — че не трябва да ставам архитект… Напуснах висшия институт по архитектура, започнах да работя като келнер, за да мога да се издържам сам и се записах да следвам задочно във факултета по агрономия.
Младежът погледна към лицето, което се усмихваше от монитора.
— Третото нещо — продължи той — беше прозрението, че парите са жизнена необходимост. За да направиш нещо голямо и хубаво, са нужни и пари. Много пари.
— Изобретил си велосипеда! — вметна шеговито Алваро — Открил си нещо, което всеки знае и използва!
— Сигурно си прав — продължи Делян сериозно, без да откъсва поглед от монитора. Но аз искам да сглобя своя велосипед! И не само да го имам, а и да мога да го карам на всякакъв терен. И най-важното — да разбера къде искам да отида с него. Затова съм тук, в Испания, като имигрант!
Младежът замълча и отмести поглед към прозореца. Врабчето беше отлетяло или се беше скрило от жегата в листата на кестена. Няколко минути тишината в кабинета се нарушаваше само от лекото жужене на климатичната инсталация над главите им и примъркваше на AIRIS-a под бюрото. След това Алваро стана, отвори вратата на хладилника и сложи на бюрото запотена бутилка Font Vella.