— Да забравя?… Кое? Как роптах срещу късмета си, когато разбрах, че съм бременна, а с Георги бяхме още студенти! Как страдах, когато ни съкратиха и двамата от работа! Как ридах, когато прибрах дипломата си в най-долното чекмедже, сякаш човек погребвах! Как се сърдех на Роско, че ми пречи, защото всяко нормално, здраво дете обръща къщата наопаки! Как затънахме с Георги в собствената си алчност и отложихме всичко истинско за след… някога! Първо беше втората сергия, след това — магазинът, след него — новата кола и новите мебели!
— Че какво лошо има в това? — възрази Мара. — И аз бих искала един ден да имам като вашата спалня, например!
— А, да! Спалнята!… А знаеш ли колко време не сме се любили на нея!
Мара сведе смутено глава.
— От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да видя собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная!
— Просто ти трябва почивка! — тръсна глава Мара. — Сега си изтощена и виждаш всичко в черно!
— Не, Маре! Ти не разбираш! Именно сега в мен е така бяло и чисто, както не е било от години!
— Аз те разбирам — помилва Ивана ръката й. — В моменти като този много от нас проумяват това, за което в обикновена ситуация не стигат и години. Лошото е, че след това ежедневието ни поглъща и забравяме какво сме си обещали!
— Нали за това си до мен! — усмихна се младата жена. — Да ми припомняш… Дано само и Георги да ме разбере!
— Вече е разбрал.
— Мислиш ли?
— Не мисля. Зная го!
— От една седмица спят с котето у нас, на кухненското диванче — поясни Мара. — Казва, че няма да прекрачи прага на жилището ви. Първо ще внесе там теб и Росен. На ръце.
— Хайде, майчета! Слагайте термометрите на дечицата!
Едрата, червенобузеста медицинска сестра грабна с привичен жест един от живачните термометри на дървената табла, която беше внесла в стаята и го подаде на Таня. След това огледа с вещ поглед банката, висяща на стойката до главата на детето и сръчно дръпна маркучето от иглата. Росен се размърда и отвори очи.
— Здравей, моето момче! — гръмкият глас на сестрата можеше да събуди и глух. — Ставай вече, че имаш гости!
— Хайде, майчета! Термометрите! — долетя след малко гласът й от съседната стая.
— Кака Мара! — надигна се Росен, ухилен до ушите. — И леля Ваня!
— Чакай! Къде скочи така? — протегна ръце Ивана.
— Няма страшно! — хвана го Таня. — От вчера вече ставаме. Вече не съм ценен кадър!
Детето седна в леглото под зоркия поглед на трите чифта очи около него и се изпъчи като петле:
— Сега ходя сам до тоалетната! Но до вчера ни съхраняваха пишото в сейф.
— Не можеше да става — поясни смутено Таня. — Пишкаше в една празна стъклена банка.
— През едната ръка ме пълнят — не мирясваше Росен, — а в другата ми слагат диуретик, за да ме изпразват. Като олимпийски басейн!
— Искаш ли да сменим темата?
Майка му се беше изчервила до ушите.
— Дошли са ти на гости две дами — помилва го Мара по ръчичката. — Какво трябва да им кажеш?
— На едната от тях като бебе е напишквал коленете — целуна го по остриганата главичка Ивана. — На нея може да казва всичко, каквото си поиска!
— Нека първо да приключа с тази тема!
Росен нахлузи огромните болнични чехли и тръгна бавно към вратата, като се държеше за лакътя на майка си.
— След малко, като се върна, ще ви обърна внимание, мили дами!
— Какво му става? — засмя се Мара.
— Уплашил се е — тихо каза Ивана. — Мъжете са особено остроумни, когато се страхуват.
Детето отпусна главичка на възглавницата, уморено от кратката разходка.
— Кажи ми какво ти пише бате Делян от Мадрид! — впери то очи в Мара.
— «Муна синятаки!» — усмихна се тя замечтано.
— «Муна…» какво?
— «Муна синятаки» Означава «обичам те много» на езика аймара.
— Ай…
— Аймара. Местен език, който се говори в Южна Боливия.
— Ай, Мара! — ококори се Росен. — Синя маймуна такава!
Трите жени впериха поглед в него.
— Обяснявам какво всъщност е написал — поясни той делово и добави съчувствено:
— Каква младеж възпитахме само!
Таня протегна тревожна ръка и пипна челото му. Ивана се засмя и я погали успокояващо по рамото:
— Нищо му няма, не бой се! Не е от температурата!
След това се изправи с пъшкане и разкопча копчетата на впитата в гърдите й престилка. «За един час на тази табуретка се схванах цялата… Как ли е изтраяла тази душица свита така шест денонощия?»