— Какво е това на блузката ти, лельо Ваня? — погледна я Росен. — Значка ли?
— Ами, значка! — бръкна в чантата си Ивана. — Някакво врабченце ме е цвъкнало от горе. Сега ще взема салфетка да го изчистя.
— Колко е хубаво, че кравите не летят! — усмихна се Росен с разбиране.
Таня зяпна от изненада.
— Извинете ни! — премигна тя смутено срещу двете жени, които се заливаха от смях. — Не разбирам какво му става днес. До снощи думичка не казваше!
— А, казвах! Като ми се пишкаше и акаше, казвах и повече!
— Оздравяло ни е момчето! — отсече Ивана и избърса очите си със салфетката. — И по-умно ни го връщат лекарите!
Таня поклати глава, безсилна да спори. Само въздъхна уморено и разтърка челото си с ръка.
— Хм. Ще я видим тази работа. Само да излезем от тук!
— То се вижда и сега — целуна Мара стриганата главичка. — Само една мъдра глава може да ражда такива щуротии!
След това погледна угрижено ръчния си часовник и скочи от столчето.
— Време е да тръгвам, мамо.
— Нинчето се забави…
— Възникнало е нещо спешно. Ще позвъня на долния етаж, в отделението, да й се обадя.
— И Таня слиза с теб! — гласът на Ивана не търпеше възражение. — Долу, в стаята за майки. Ето и пликовете с храната!
Плъзна поглед по изпитото лице на колебаещата се жена и добави по-меко:
— Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се гледаме двамата с него!
— Хайде, шампионе! Поиграхме си, стига ни толкова! Сега завивай лапките и стискай очите!
Детето послушно придърпа тънкия чаршаф до брадичката си и се намести по-удобно на големите бели възглавници.
— Много искам да видя тати — каза тихо. — Но не му позволяват да идва на свиждане.
— Болни са — поясни Ивана. — И той, и чичо ти Илия. Д-р Белоусов ги заплаши, че ако се доближат до вас, ще ги хвърли от прозореца!
— Няма да може — усмихна се детето. — Закован е заради климатичната инсталация.
Отметна чаршафа от гърдите си и хвана ръката на леля си Ивана.
— Само на вас с мама ви няма нищо! — погледна я то с възхита. — И на кака Мара!
— Слабите жени са за това — помилва Ивана влажната ръчичка. — Да издържат, за да могат силните мъже до тях да оцелеят… А сега заспивай!
Детето послушно затвори очи.
— Какво точно беше писал бати Делян? — попита то сънено. Не можах да го запомня цялото. «Муна…»
— Муна синятаки — довърши тя механично.
— Хм — измърмори Росен, без да пуска ръката й. — Струва ми се, че някой тук чете чужда кореспонденция. За това не дават ли под съд?
Ръчичката натежа в нейната, а дишането стана равномерно и дълбоко. Тя измъкна лекичко пръстите си и грижливо зави с чаршафа голите гърдички:
— Леля ти Ивана отдавна е осъдена, момчето ми… С цели три присъди: жена да се роди, съпруга да стане и дъщеря да има. И сега се моля на Господ само за едно: и трите да са доживотни! Защото трепери от страх да не би той да се смили и да отмени някоя от тях! Затова понякога си вре носа там, където не трябва…
III. Дона
— Какво сте ме замодерили всички в Испания с това «Вили», та «Вили»! Колко пъти да ти казвам, че за тебе съм леля Величка и толкоз!
— Каква леля си ми ти! — измърмори Дона и се отпусна на мекия диван. Усети как кожената тапицерия залепва на голите й рамене като загреваещ компрес, но нямаше сили да се отмести и да потърси по-хладно местенце. Само изхлузи със затворени очи леките сандали и залепи жарките ходила на голата мозайка.
— Ей сегичка пускам климатика!
Дона чу как жената остави лъскавата кука с плетивото на масичката, надигна с пъшкане тежкото си тяло от фотьойла и повлече джапанките към терасата.
— Само да затворя вратата на балкона!
Вратата, която водеше към голямата, закрита със сенник тераса, изскърца и се хлопна. Напевното чирикане на канарчетата отвън заглъхна и се смени с тихо бръмчене над главата й. Приятен хлад близна челото и се спусна надолу по разголената шия. «Не трябва да се отпускам под климатика…» Мисълта прошумя като бриз през горещата глава и се загуби в кожената облегалка под тила. Дона въздъхна дълбоко и усети как умората се разтапя като восък и се стича надолу по вдървения й гръбнак. Шумовете на стаята изчезнаха. Диванът оживя и я обгърна цялата, надежден и лъскав като майчина утроба. Дона въздъхна още веднъж и заплува в него, голичка и лекичка като глухарче в бабиния двор.
— Пийни си малко — подкани я баба й. — Да ти дойде душицата на място!