Дона повдигна с мъка клепачи. Велика беше надвесила над нея пищния си бюст, пристегнат с пъстър брилянтен пеньоар и стискаше в едрите си ръце високи стъклени чаши.
— Какво е това?
Бабиният двор го нямаше. Дона отново седеше на черния кожен диван в жилището на Аранхуес, схваната от умора и натежала от несвършващата жега.
— Айранче. Студеничко! От домашно кисело млекце. Снощи го подквасих.
— На моя рафт в хладилника има мляко.
Гласът на Дона потъна в запотената чаша и тя отпи от ледената бяла течност, без да усеща вкуса й.
— Знам, че имаш всичко — седна срещу нея Велика и грабна куката и плетката. — Нали за това дойдохте тук, усвета далече!
Дона беззвучно се засмя. Миналият месец, на втория ден след пристигането й Боряна и Стоил, дъщерята и зетят на Велика, заведоха гостенката и децата си в едно обширно Акатро. Дни след това внучките й Валентина и Елена, на 16 и 10 години, разказваха как баба им се изправила сред стелажите и започнала да се върти и да пляска с ръце: «Ивъх! Тук всичко има!» После, вместо да гледа стоката, хукнала касите да брои. Три пъти ги броила и все различен брой ги изкарвала. Накрая дошли две момчета от охраната. И да видиш късмет! Едното от тях се случило българче и то земляче, от Долни Дъбник, а пък тя — от Горни! Децата се бяха прибрали от разходката разгорещени и зачервени, голямата от срам, малката — от смях. Обаче лицето на баба им Вела, както те я наричаха, греело като пълна луна, а в чантата й имало подарък от нашенчето в униформа.
— Свърши се и тая седмица. Заби Велика куката в дантелената плетка. — Сякаш вчера почна, а ето — вече е петък.
«Свърши се — помисли си Дона. — Седем дни без Калоян. Без да го видя и без да чуя гласа му…»
Въздъхна тихичко и остави чашата на плетената покривка на масичката. Не й се пиеше. Не беше и гладна. Цяла седмица чувстваше устата си гумена и не усещаше вкуса на храната. «Като изключен телевизор съм. Нищо не приемам и нищо не предавам…»
— Да пуснем телевизора — подхвърли Велика, сякаш прочела мислите й.
Дона се облегна назад и притвори очи:
— Ако ти се гледа на теб, да го пуснем.
— А, на мене! Какво да им гледам, като не им разбирам нищо на испанците… Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха… Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко й виках: «Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!» Ама тя като рече «не» та «не»! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я виждала две години…
— Е, вие поне се видяхте — измърмори Дона, без да затвори очи. — А аз преди два месеца изпратих на сина си писмена покана и пари за самолетен билет. Само че вместо него долетя електронно писмо с обяснението, че е променил плановете си.
— Значи, всичко при него е наред. Щом няма нужда от мама…
Велика въздъхна дълбоко и продължи да извива сръчно куката, забучена в плетивото.
— Гладна ли си? — попита тя след малко. — Самира донесе пълна купа с кускус, сготвен по тяхному. Цялата кухня мирише.
— Коя е Самира?
— Мароканката, дето живееше в апартамента до нас. Не я ли знаеш?
— Не познавам тези съседи — промърмори сънливо Дона. — Чувам вечер, че тичат деца, но…
— Ще тичат, ами! Четири парчета са там! Три нейни и едно от етърва й. Те пак кротки, децата, ние едно време… А пък тя една усмихната, една приказлива! Като мене!
— И как си приказвате, като не знаеш и дума испански?
— Че тя да не би да знае! Дошли са май месец! Ний затуй всичко си разбираме!
Възрастната жена я стрелна с поглед над дебелите стъкла на очилата и наставнически добави:
— Вий от вашто поколение, се сте така: много езици говорите, малко разговаряте!
— От къде време? — измърмори Дона. — Работим от изгрев до залез.
— Не време, моето момиче! Мерак ви липсва на вас, мерак!
Дона се усмихна, но не отговори нищо. Нямаше желание да спори с Велика и да й обяснява колко е изморена. Кой щеше да я разбере? Този деветдесеткилограмов комбайн ли, който за няколко дни така ожъна и овърша цялото жилище, че и най-скритото ъгълче светна от чистота! И който за един месец изплете с неспирната си кука и закачи в хола такива пердета, че минувачите са спираха да им се любуват и звъняха на входната врата, за да питат къде са произведени!
— Допий си поне айранчето! — подкани я възрастната жена, без да вдига очи от куката.
— Не ми се пие, Вили — въздъхна Дона. — Цялото лято съм все така! Лошо ми е на стомаха, а главата като ме свие и… Сигурно е от горещината.