— Преди не е бил младоженец! — възпротиви се Делян. — И… тогава не е разбирал колко силно обича тялото си! И как му се иска да го чапази колкото може по-дълго!
II. Мара
Мара огледа чистите покривки на масичките, пъстрите чадъри над тях и миниатюрното шадраванче отстрани.
— Приятно е тук, Дидке. Така, на открито, край водичката… Не съм идвала преди в това заведение.
— Понякога, след като взема Милена от детската градина, двечките чакаме тук тати.
Диана отпи жадно от ледената кока-кола и впери поглед в лицето на приятелката си.
— Толкова си отслабнала за една седмица! Сигурно от притеснение за Росен не си хапнала нищо!
— Почти нищо — усмихна се виновно Мара.
— Той вече е добре, нали?
— Ще се оправи напълно. Изследванията му са чудесни, всичко вече е в нормата!
— Значи скоро ще го изпишат!
— Е, не. Ще го подържат още десетина дни. Тъкмо компютърът ще си почине от него!
— Като каза «компютър», ме подсети — засмя се Диана. — Днес сутринта говорихме с Цветелина, Александър и близнаците.
— Как са те в Охайо?
— Сега ще ти разкажа! Ти само слушай!
Мара я погледна с любопитство. Очите на винаги сдържаната й приятелка сега светеха дяволито над трапчинките на порозовелите бузи. Какво ли искаше да й каже?
— Тръгват нашите братовчеди — започна весело Диана — да записват близнаците в детската градина. Носят пълна папка с документи, от свидетелствата за раждане на родителите до договорите с фирмата, в която работят. Влизат те в кабинета на дежурния учител и виждат една възрастна госпожа, облечена като пластмасова манекенка и точно толкова гостоприемна. «Така и така, ние сме тези и тези, работим там и там», обяснява всичко подробно Цветелина и подава папката с документи. Госпожата обаче не благоволява дори да я отвори. Само оглежда и четиримата от глава до пети и с видимо удоволствие им заявява, че нямат свободни места. Това обаче не може да е истина, защото детската градина е спонсорирана от фирмата, в която работят и децата на всички техни служители се приемат безотказно!
— Не разбирам. В този отказ няма никаква логика.
— Аз обаче мисля, че разбирам! — засмя се Диана. — Ти помниш ли как наричахме Александър?
— Разбира се, че помня! «Боримечката»! Те с Коци си приличат като братя, само че Александър е малко по-едър.
— И много по-мургав!
— Да, така е. Но какво общо има всичко това с детската градина?
— Какво ли? Я си представи този двуметров черен, рошав Боримечка, след като е бил двадесет дни през лятото на «Златните пясъци»!
Мара прихна и отпи от чашата.
— Не бързай да се смееш — засмя се Диана. — Влиза, значи, този Боримечка с вид на мечок гризли и води с него две черни дяволчета, които на всичкото отгоре не говорят и английски език!
— Горката госпожа учителка! Видяла е зор!
— Наистина вижда голям зор, но след това! Александър се заинатява и три поредни дни обикаля кабинети и инстанции. Накрая извикват директорката на детската градина, която по това време е в отпуск. Млада, решителна и делова, тя решава спора само с няколко думи:
— Ще направим за децата тест за интелигентност!
— Но те все още не знаят езика! — уплашва се Цветелина.
— Имаме специални тестове с изображения и символи — усмихва се вежливо директорката — Децата умеят ли да работят с компютър?
Насрочват им дата само след един ден. Цветелина се опитва да протестира, но нашият Боримечка ги хваща тримата и ги вкарва в Macdonald’s. Купуват на момчетата по едно двойно детско меню, а те с Цветелина се натъпкват като попско дете на задушница. Когато минават на сладоледа, Александър обяснява на петгодишните хлапета какво ще се иска от тях на следващия ден.
— Ще се справите ли? — бодро ги запитва той.
Диана така се беше увлякла в разказа си, че забрави за жаждата си и кока-колата се топлеше в ръката й. Мара, подпряла брадичката си с ръка, не смееше да мръдне, за да не пропусне нещо.
— И знаеш ли какво му отговаря Огнян, по-отвореният от близнаците? «Тате, плашиш куче със салам и циганче с баничка!»
Двете приятелки се засмяха така, че подплашиха врабчетата, които се къпеха в шадраванчето и те със сърдито чирикане кацнаха в клоните на близката липа. Възрастният мъж, който четеше вестник на съседната маса, се сепна и впери поглед в тях над големите си очила в рогови рамки. Разнежен от гледката на двете хубави момичета с открити рамене и порозовели от смеха бузи, той им се усмихна с възхищение.
— Какво става след това? — размърда се нетърпеливо на стола Мара.