Диана прибра грижливо листа в чантата си и я погледна кротко:
— Бащата на Коци е болен, Маре! Карцином на панкреаса… Неоперируем.
— Не! — изкриви уста Мара и клюмна на стола. — Не, не той! Не сега!
— Моля те! — сграбчи Диана ръката й. — Коци не знае нищо!
Мара кимна трескаво с глава и забучи нос в чашата с топлата вече, блудкава тъмна течност.
— Донеси ми чаша вода, моля те! — изтракаха зъбите й на стъклото.
Диана бръкна в чантата си, извади една половинлитрова пластмасова бутилка, пълна с вода, пъхна я в ръцете й и скочи от стола. Изтича до бара и след минута притича обратно с две големи чаши, пълни с вода и лед.
— Извинявай, Маре!
Мара изля невъзмутимо бутилката вода на главата си и прекара пръсти по мокрите кичури. След това се изтръска като куче, излязло от басейна, вдигна чашата с вода, изпи я на един дъх, изсипа бучките лед в шепите си и разтри енергично шията и раменете.
— Ти извинявай! Нервите ми не издържаха!… Такава седмица имах, че…
Диана протегна ръце през масичката и помилва студените й мокри длани:
— Не исках да ти го казвам! Отново ти стоварих проблемите си. Като «добричка» приятелка те превърнах в кошче за душевни отпадъци и те напълних догоре!
Мара поклати отрицателно глава и помилва горещите, треперещи пръсти с полустопените бучки лед:
— Не сме добрички! Просто сме истински! А истинският приятел е какво?
— Машина — изкриви Диана устни в усмивка. — За рециклиране на душевни отпадъци.
— Сега преработваме — отвори Мара чантичката си, — и произвеждаме… какво беше?
— Кърпички. От бяла хартия. С нарисувани по нея мечета. Бършем сълзите.
— Точно така!
Мара извади син пакет влажни бебешки кърпички и подаде едната:
— Бършем сълзите и сополите и ставаме чисти и свежи…
— … като бебешки дупета.
— И на двете ни става по-леко!
Двете момичета въздъхнаха тежко и изтриха лицата си с влажните кърпички.
— Какво ще правите сега? — попита Мара след кратко мълчание.
— Сега!… Стягаме багажа.
— Баща му… Точно той свали куфарите от тавана. И ме закле в детето да мълча! И когато тръгнем, да не се обръщам, дори да зная, че той пази зад нас на четири крака…
— Да не си се къпала във фонтанчето? — изникна зад тях Коци с цетето в ръце.
— Тъкмо й казвах — усмихна му се Диана — че близнаците са луди от радост!
— Че малко ли е това! — усмихна се и Мара. — Да си имат тяхна, родна братовчедка в детската градина!
— Ако успее да издържи теста за интелигентност!
Коци сложи детето на коленете на Диана и се отпусна тежко на стола.
— Довечера те искам у нас! — обърна се той към Мара, като бършеше челото си с ръка. — Оставяме Милена при баба и дядо и ви чакаме. Обадих се и на другите!
Мара отвори уста, за да възрази.
— Утре е празничен ден, ще си починеш! — отсече той и намигна на Диана. — А ако се налееш до козирката, ще те оставим да реанимираш под лозницата, на въздух!
— Не в Охайо, а на луната да отидеш, пак ще си останеш същият!
— Божа работа! — ухили се Коци. — Както казваше баба ми: «Агне се родило, коч умира.»… Нали съм си зодия «овен»!
— Ще те чакаме — погледнаха я умилително кестенявите очи над главата на детето.
— Ще дойда. Непременно!
III. Дона
Дона излезе от изхода на метро Colombia и примижа на яркото слънце. Още нямаше дванадесет, а големият електронен термометър на тротоара показваше 33°С. «Няма да го изчакам да стигне до четиридесет», забърза тя по улицата. Вземам книгата от момчетата и обратно вкъщи, в леглото. Както вчера… Но преди това — обичайната «екскурзия» из Латинска Америка. Първо: площад «Доминиканска република». Така… Сега нагоре по улицата. От светофара — надясно по «Пуерто Рико». Стигнахме и «Никарагуа». Чудесно! Сега обаче — по десния тротоар, под акациите, под сянката им ще стигнем до крайната ни цел — храма. Интересно защо ли е така: уж сме в Мадрид, в квартал, табелосан в латино, църквата там — гръцка, а всички наоколо разговарят на български?
Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично: «Съвземи се, Доне! Ще те види някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли… ясно е какво! Не, че ще бъде много далеч от истината!»
— За четири месеца купуваш замък, бе, човек! — каза провлачен мъжки глас.
Двама мъже я подминаха, забързани напред, следвани от натрапчивия мирис на скъп афтършейв. Единият от тях, по-възрастен, с четвъртито плешиво теме над едрия гръб, крачеше широко, без да се обръща. Другият, висок и слаб, почти момче още, подтичваше на лека дистанция след него, като въртеше неспокойно къдравата си като на агънце глава. Погледът на младока се плъзна жадно по нежната фигурка и краката му забавиха ход, но миг след това той се обърна напред и отново ускори крачка.