Думите загорчаха на гърлото й като пелин и стомахът й се сви и запари, но тя не откъсна поглед от иконата:
— Не Те моля да ми вземеш болките, Боже! Само едно искам днес: върни ми сълзите! Че аз от години завиждам на тези, които плачат! Защото те са изворче, което блика, а аз съм пресъхнал кладенец! И защото аз, прости ми, Боже, вече и родния си син не обичам, както преди!…
Хората пред нея седнаха, отново подчинени на негласната команда и дървените пейки изскърцаха под тежестта на потните, сгорещени тела. Дона остана права, впила пръсти в дървената облегалка, вперила сухите си, зачервени очи в безстрастното лице на иконата. Нямаше отговор… Тук нямаше кой да й отговори!
— Царят е гол! — извика нещо дълбоко в нея. — Съвсем гол!… Крачи между нас по мръсните тротоари и рита с босите си крака празни бирени кутии! А ние, слепците, си мислим, че звънтят златните му доспехи!
— Извинете ме, моля!
Високата, симпатична жена на средна възраст, която й беше продала свещичките, се мушна пред нея, почисти със сръчни, обиграни жестове свещниците и пусна парченцата восък в една кофичка, поставена на пода, в основата на свещника. Дона срещна очите й зад дебелите стъкла на очилата. Спокойни и бистри, те сякаш не отразяваха светлините в храма, а грееха с някаква своя, вътрешна светлина!
Прозрението дойде внезапно, като морска буря, заля я през главата със солена вода и я обърна с краката нагоре. Царят беше тук! Тук, сред всичките тези хора, светъл като слънцето и добър като земята! Но някои Му строяха в себе си дворец, други Му събираха на две — на три колиба, трети Му предлагаха бунище. А мнозина идваха като нея на театър и не Му носеха нищо, само просеха милостта Му…
— Ето водичка! — чу се глас от брега. — Напръскайте й лицето!
Вълната стихна и обгърна тялото й като гальовна, ласкава прегръдка. Дона потъна цялата в нея, мъничка и пухкава като младенеца от иконата. Кръстът се изгуби някъде зад тях, разбрал че е ненужен. Но дори и да се появеше отново, ръцете, които я носеха незнайно къде, нямаше да му я отстъпят!
— Сложете я тук, на пейката, на сенчица… Да повикаме ли линейка?
— Нет, не надо! Всё в порядке!
Ръцете се протегнаха, сложиха я да седне и внимателно подпряха главата й на облегалката.
Дона повдигна с мъка клепачи и впери очи в мъжкото лице, надвесено над нея. Високо, изпъкнало чело, извити руси вежди, големи, светли очи, които потънаха в нейните. Едра, мазолеста ръка, с изпъкнали по нея вени, докосна очите й леко, като птиче крило и отметна назад тъмните, влажни кичури, залепнали по тях. След това най-неочаквано скулестото, загоряло лице се надвеси над нейното, а пълните устни се свиха и духнаха на челото.
Тогава Дона заплака. Тихо, кротко, без страх, без гняв. «Не се срамувай — каза й ръката и започна да бърше сълзите й. — Да се плаче е хубаво! Вие, хората, не сте пресъхнали кладенци, а чешмички! Красиви чешмички с фини, резбовани кранчета. Понякога някоя невнимателна ръка пренатяга кранчето и чешмичката, естествено, спира. Тогава просто трябва да се повика друга ръка, която да го завърти в обратната посока. Към водата.»
— Добре ли си?
Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я гледаше загрижено, седнал на пейката от лявата й страна. Изправен пред нея, с дамската й чанта в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.
Дона избърса с ръка мокрите си бузи, усмихна се виновно на младежите и се обърна към светлоокия исполин, седнал от другата й страна.
— Hola! — изтърси тя смутено.
— А я — Олег! — усмихна се широко мъжът, без да откъсне очи от нейните. — Значит, познакомились!
В Максимус беше приятно хладно. Дона отбеляза доволна, че имаше малко посетители и любимата й маса в левия ъгъл беше свободна.
— Една кока-кола лайт, моля — каза тя на момичето с таблата, което веднага се изправи пред нея. — Парче тортия със салата и бутилка минерална вода.
Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи. «Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, видях пръстчетата на краката си!… Какво лй беше това? Регресия в минал век?… Или просто настоящ момент на лудост?»
Телефонът в ръката й иззвъня и тя го вдигна с отмалялата си ръка.
— Здравей, момиче! — звънна в слушалката познат женски глас. — Помниш ли Мяо Син от влака за Торехон?
— Пчеличката Мая! — извика неволно Дона и усети, че се изчервява. — Извинявай! Така те нарекох тогава.