— Те това искам да й покажа на моята Живка! Как къде по-стари от нас, па се пременят в неделя, па се хванат за ръчички, па излезнат на разходка, па поседнат някъде да хапнат… Хем те си земат тяхното от живота, хем на младите не се пречкат из краката!
— Моят дядо обича да казва — вметна Делян, — че цялата философия на живота се състои в това: да знаеш кога и колко да дадеш, кога и колко да вземеш, и кога и колко да приказваш.
— Ей, момче! — плесна се по челото бай Димо. — Добре, че ме подсети! Без малко да си я върна обратно!
Наведе се с пъшкане, вдигна раницата си от пода, бръкна в нея и извади плосък правоъгълен предмет, грижливо увит във вестник:
— Като рече: «да дадеш», та се сетих!… Донесъл съм ти тук нещичко, да ти спомня за бай ти Димо от Неделчино! А, дано ти хареса!
— Благодаря! — усмихна се Делян и започна да отвива пакета. — Ще ми бъде приятно да имам нещо за спомен от…
Млъкна, впери очи в правоъгълното късче дърво в ръцете си и прекара ръка по него. Мадоната и младенецът го погледнаха изпод пръстите му, а извитата лоза изшумя над главите им.
— Изумен съм!… Те са живи! Виж, Богородица ми протяга ръка, а младенецът диша, гърдичките се повдигат… Гроздето над главите им ухае… Кой те е научил на това, бай Димо?
— Дървото, момчето ми. То ми приказва, аз го слушам и после зема, та направя туй, дето ме е учило… До сега не ме е лъгало. Друга направа е то, не като човешката!
Делян неохотно откъсна очи от иконата и я зави грижливо във вестника.
— Един ден ще ти направим изложба тук! — каза той разпалено. — Като на нашия Иван Христов! Трябва да видиш неговите скулптури от бразилски кедър!
— Да ги видя — съгласи се мъжът. — Ще идем некой ден, когато ти можеш. Ама аз да стегам изложби… Не е туй за мене работа. Но ми е драго, че туй, де ти дадох, ти хареса!
Младежът отвори раницата, пъхна внимателно пакета в нея и се ухили до ушите:
— Това е първият ми сватбен подарък!
Бай Димо подскочи цял на стола, вирнал вилицата с набодената наденичка като Нептун своя тризъбец:
— Защо не казваш, бе, момче? Кога пристига девойчето?
— На трети септември!
— Че то не останало! Защо мълча до сега?
— Как да не е останало! Има почти цяла седмица! Това са пет дълги и предълги дни!
— Дълги са ти на тебе ушите! — врътна глава мъжът. — Булка ще си имаме, значи. Браво! Ще му направя аз подарък на девойчето… Може сън да не спя, но ще му го направя! Наумил съм си нещо!
Русо, пълно момиче, с проблясваща под долната устна обица, затвори стъклената врата на заведението и закачи на металните дръжки табелка с надпис: «затворено».
— Сменили са го — кимна към него бай Димо.
— Летен сезон е. Част от персонала сигурно е в отпуск.
— Може. А може и да си е отишло… кажи — речи месец има вече, откак ти ме прибра от улицата.
— Видяхте ли се след това с братовчед ти? — попита любопитно Делян. — Човекът, който трябваше да те чака на «Мендес Алваро»!
Мъжът сви вежди, бръкна в джобчето на ризата си и извади пакет Fortuna.
— С нашия Димчо ли? Видехме се. Такова виждане… да пази Господ!
— Защо, бай Димо? Какво се е случило?
— Какво ли?… Ще ти кажа!
Бай Димо запали цигара и смукна от дима.
— Качил се нашият — продължи той, въздишайки дълбоко — да работи на един покрив. И, нали е юнак, не се е вързал ни с въже, ни с нищо! Да земе да се пързулне и да тупне като круша от четири метра височина. То пак добре, че бил малкият дявол! Ребра има само две пукнати и китката на левата ръка строшена. На главата му, нали е дебела, нищо й нема!
— Това може да се случи с всеки, за съжаление.
— Може! Но туй, де иде после, със секи не може да стане!
Делян вдигна любопитно вежди.
— Решил нашият — смукна бай Димо от цигарата — вместо да лежи и да се лекува, да иде при шефа си да го заплашва! Подучил го некой пишман гангстер да го изнудва, пари да му иска! И човекът земе, та го изхвърли като мръсно коте на улицата, дето той преди месец и нещо заряза мене.
— Твоят братовчед може и да е имал известно основание — вметна младежът — Ако е имало нарушение на мерките за безопасност…
— Може и да е имало — врътна глава мъжът. — Не им знам мерките! Но акъла на моя братовчед съм го мерил много пъти и съм го видел отдавна! Късичък му е на горкия! Както и да го крои и за кърпе нема да му стигне, да си скрие с него срамотиите! Ами да благодари на Господ, че му е дал по-свестна женица!
— Тя знае ли?
— Знае, как да не знае! Нали нема очи да ми се обади на мене, ревнал на нея: «Аман, заман! Без работа съм, без пари, ръчицата ми отиде! Само бати може да ми помогне!» И тя при кого да иде? Свела вирнатото носле и — при моята баба Живка!