«И на нас ни се иска да бъдем с нея, бе, дете! А на твоите родители — да са с теб!»
Затвори външната врата и спря зад нея, заслушана в стихващите гласове. Жилището изведнъж опустя и се разтвори в тишината. «Като гробище», мина през ума й като игла и тя тръсна глава, за да изхвърли от там острата мисъл. «Стига си се глезила! Три дни още и започва учебната година. Тогава ще плачеш за такава тишина! Не, няма, отговори й свитият на топчица стомах. Дойде ли тази тишина в дома ти, плачеш единствено от нея…»
Върна се обратно в трапезарията, погледна загасения телевизор и взе дистанционното. По единия канал вървяха неспиращите «Нежни сърца», по другия — екшън, по третия… Остави дистанционното обратно на масата и извади книгата, мушната грижливо под бродираната възглавничка на диванчето. Погледна заглавието «Време разделно» и я пъхна обратно под възглавницата. Избърса влажното си чело с ръка и се надигна с пъшкане от стола.
Ароматът на Antonio Banderas-Donna изпълни ноздрите й и тя вдиша дълбоко. Марето не докосваше друго флаконче, откакто Делян й изпрати този парфюм за последния рожден ден. Сигурно си беше сложила от него, преди да излезе, затова сега цялата стая ухае.
Плъзна поглед по двете ъглови легла, подарени на Марето от дядо й за абитуриентския бал. Едното от тях беше цялото отрупано с купчинки дрехи, книги, кутийки, тефтерчета и още безброй нищо не струващи безценни дреболийки. Стая на човек, който стяга куфара за далечно пътуване. И който трябва да събере двадесетгодишно минало в двадесет килограма багаж.
Обърна лице към библиотеката от черешово дърво, залепена за отсрещната стена и вграденото в нея бюро. Картички от Мадрид, изрезки от списания за Мадрид, свалени от интернет и принтирани материали за Мадрид… «Чакам да дойде Мара, й беше казал веднъж по телефона Делян, за да ме разведе из Мадрид и да ми го покаже!»
Няколко листа, поставени най-отгоре на бюрото, привлякоха вниманието й и тя взе единия от тях. Късогледите й очи се взряха в него. Най-отгоре на изпълнената със ситни печатни букви страница Марето беше написала с едрия си красив почерк: ЛЕГЕНДА ЗА МАДРИД. Ивана седна на края на леглото до жълтия плюшен мечок, с които детето й не се разделяше от детската градина и започна да чете:
Легендата разказва, че сред малкото оцелели от победените в Троянската война бил принц Бианор. Той се опитал да се добере до някакъв кораб, с който да напусне страната. Не успял и тръгнал към Гърция, а оттам — за Албания, където основал свое царство.
Бианор имал двама сина: Тиберис и Бианор. Първият бил законен, а вторият — роден от една красива селянка на име Мантуа. Тиберис, който се страхувал от борби за трона, дал голямо богатство на Мантуа и на сина й Бианор и ги накарал да напуснат страната и да отидат в Италия. Там Мантуа основала град Мантуа, известен днес като Монтова.
Когато Бианор станал пълнолетен, на сън му се явил бог Аполон. Той го посъветвал да се откаже от царството, което му предлагала майка му и да тръгне към земята, «където умира слънцето». Преди да тръгне, по съвет на майка си незаконният син приел името Окно, което означава: «да виждаш в бъдещето чрез сънища.»
В коридора се чу шум и Ивана мушна листа под купчинката документи на бюрото. Обърна глава към отворената врата и се ослуша. Не, нямаше никой. Сигурно Фрося беше скочила от дивана и тръгнала за банята. Ивана въздъхна, извади отново изписания от двете страни лист и продължи да чете:
Пътуването, което продължило приблизително десет години, прекъснало една нощ, в която Аполон се явил отново в съня му и му казал, че точно на това място трябва да основе нов град.
Когато се събудил, Окно видял красив, мирен пейзаж, с богата растителност и обилна, бистра вода. Близо до това място пасели стадата си добри и мили хора, наричани Carpetanos, или «тези без град». Те очаквали знак от боговете да им посочат къде да създадат своята родина. Принцът им разказал за съня си и всички започнали да строят на същото място. Скоро построили стена, къщи, дворец, и храм. Когато довършили града, обаче, отново избухнал спор на кого да бъде посветен, тъй като не всички били поклонници на Аполон…
Ивана остави прочетения лист на бюрото, вдигна глава и преглътна горчилката, събрала се в устата й. «Колко хилядолетия още ще бъдем такива — лаещи един срещу друг, прикрити зад имената на боговете си? Забравили напълно, че същите тези богове освен езици са ни дали сърца и умове! И какво още трябва да се случи с децата ни, че да си го припомним?»
Взе другия лист и отново плъзна поглед по черните редове:
Окно помолил Аполон да се яви в съня му, за да му посочи разрешение на конфликта. Богът се явил и му казал две неща: първото, че градът трябва да бъде посветен на богинята Метрахирта, наричана още Кибеля, богиня на земята и дъщеря на Сатурн и второто, че да стихнат разправиите и да бъде спасен градът, той, Окно, трябва да принесе в жертва своя собствен живот!