— Моля ви да…
Срещна погледа на Пилар и думите «да си вървите» спряха на гърлото й.
Конячните очи на жената срещу нея блестяха влажни под светещия абажур, а устата й се усмихваше, разкрила два реда ситни бели зъбки.
— Ас зная малько бульгарски! — отметна Пилар рижавия си перчем. — И много харесвам Бульгария!
Грабна ключовете от масичката, напъха всичко, което беше извадила, обратно в чантата си и я метна на рамо.
— Разкажи й — обърна се тя към съпруга си и стисна умолително ръката му. След това скочи и заситни към вратата: — Отивам да взема децата и идваме всички тук! Да се запознаем!
Дона отпусна натежалата като камък глава на облегалката на дивана, притвори очи и протегна отеклите си крака под масичката. Гадеше й се. Освен парчето тортия в кафето до църквата, не беше хапнала нищо друго през целия следобед. «Този ден явно няма да свърши. И аз скоро няма да се събудя. И ще продължавам да сънувам небивалици…»
— Моля те за извинение! — прозвуча гласът на Педро. — И само за няколко минути повече внимание. Виждам, че си изморена!
Дона повдигна клепачи.
— Ще ти говоря на «ти» — каза простичко сивокосият мъж, седнал в креслото срещу нея. — И ще ти обясня защо сме тук.
— Женени сме още от дванадесет години — започна той разказа си. — Дъщеря ни Андрея е на десет. Синове не можем да имаме. Пилар е болна, а болестта се предава от майка на син. Наследствена е.
Педро въздъхна и отпи от чашата пред него.
— Тя не можа де се примири с това — продължи той. — Затова преди две години решихме да си осиновим момченце от чужбина. Спряхме се на България, защото, макар и скъпа, процедурата там е много по-бърза. Парите за нас не са от значение. Искахме само детето. Колкото се може по-скоро.
Месеци наред и тримата се подготвяхме за събитието. Сменихме жилището с по-голямо, избрахме подходящи мебели, четяхме материали за България и учехме български език. Един българин-имигрант, учител от Сандански, Естоян…
— Стоян — поправи го Дона механично.
— Да, Стоян — усмихна се Педро, — идваше два пъти седмично. Аз, да си призная, не бях много прилежен ученик, но Пилар напредваше с невероятни темпове. Усвои кирилицата само за дни.
Дона извърна смутено глава. Тези камъни за азбуката бяха хвърлени в нейната градина! Лицето на мъжа стана отново сериозно.
— Няколко месеца след започването на процедурата — продължи той, — разбрахме, че детето, за което подготвяхме документите, има братче. Вече нямахме търпение, но решихме да издържим още малко, за да можем да вземем и двете деца.
Накрая дългоочакваният ден дойде. Тръгнахме двамата с Пилар, с леката кола, с дебела папка с документи и пълен багажник с подаръци. Братчетата бяха в детски дом и ние искахме да има дрехи и играчки за всички деца. Ала най-голяма радост за мен бяха двете футболни топки с емблемата на Реал Мадрид и автографите на някои играчи по тях. Лично бях ходил да се моля за подписите им.
Отидохме до агенцията в София и там ни повериха на един господин, който говореше добре английски език. Той трябваше да ни охранява и да ни води. Тримата тръгнахме с колата за детския дом.
— За кой град? — попита Дона без особен интерес. Главата й бучеше.
— Името няма значение — поклати глава Педро. — В цялата тази история значение имат само децата.
Мъжът отпи няколко глътки вода и отново продължи разказа си:
— Някъде по средата на пътя нашият водач и охранител ни ограби.
Дона подскочи на дивана.
— Принуди ни да отбием колата — продължи спокойно той. — И ни поиска голяма сума пари.
— А вие? Какво направихте?
— Уплашихме се! Бяхме сами, в чужда, непозната държава. И толкова искахме децата!… Дадохме всичко, което можахме и продължихме.
— Защо не съобщихте в детския дом? На директора?
— Беше директорка. Не говореше друг език, освен български, и то на диалект, от който Пилар не разбра нищо. Отдели ни само броени минути, бутна децата в ръцете ни и замина някъде със своята кола. Всички подаръци, които занесохме, бяха нахвърляни на задната седалка. А най-отзад, на видно място зад стъклото, бяха изложени двете футболни топки.
— Трябвало е да направите нещо! — извика Дона. — Да съобщите в агенцията! Да отидете в полицията! Или в испанското посолство в София!
— Искахме само да минем границата невредими. И децата да са с нас! Слава Богу, успяхме!
Педро вдигна глава и я погледна в очите:
— Извинявай, ако сме те обидили с дума или жест! Ние само…
— Да сте ме обидили! — скочи от дивана Дона. — Дайте ми адреса на тази агенция, моля ви! Ако трябва, аз лично…