Избърса мокрото от пот лице с кърпата. Взе дистанционното, поседя малко, вперила невиждащ поглед в угасналия екран и го върна обратно на шкафчето до кухненския диван. Отвори книгата на масата, погледна заглавието «Време разделно», въздъхна и я остави до дистанционното. След това вдигна глава, скочи от стола, грабна готварската престилка, преметната на облегалката и влезе в кухненския бокс. Първо — лицето, да се измият следите от сълзи и да му се залепи усмивката! След това да се допече пилето! Слава Богу, че течеха последните часове от ваканцията!
— Как така не си гладен! — намръщи се Илия. — Леля ти Ивана за какво е пекла в жегата цяла тава крем карамел!
— Бързаме, чичо Илия! — погледна го умолително Росен. — Наистина! Мама ме чака долу на входа!
— Да се качи и тя! Ще вечеряте тук, с нас!
— Не може! — отстъпи детето към вратата. — Тати чака в магазина! Ивана надникна от кухненския бокс:
— Да не сте тръгнали да купувате вече креватчето?
— И това ще стане! — чу се от коридора гласът на Росен. — Ще го видя тогава Светльо как ще ми се надува!
Външната врата хлопна и тропотът на припрените му стъпки заглъхна надолу по стълбите.
— Припка като козленце! — поклати глава Ивана и седна на масата. — Сякаш не беше до вчера на легло!
— За къде бързат така? Да не би да сменят мебелите на стаята му?
— Защо да ги сменят? Нали ги купиха преди по-малко от година?
— Ти спомена за някакво креватче.
Ивана се усмихна леко и взе филийка хляб от плетеното панерче.
— Всяко зло за добро — отбеляза тя със задоволство и отчупи залче от филията. — Откакто излязоха от болницата, Таня не спира да говори за второ дете!
— Тя сега е само да носи дете! — промърмори Илия. — Да я духнеш и ще падне! По-добре е да помисли за една хубава почивка!
— И това вече е решено. Нали знаеш, че Таня винаги обмисля всичко! В неделя заминават с Георги на Златните пясъци.
— И те заминават… Всички заминават нанякъде…
Илия остави лъжицата до чинията и избърса влажното си чело с хартиената салфетка под зоркия поглед на жена си.
— Да не ти е лошо? — попита го тя, като огледа изпитателно посивялото му лице и непобутнатата храна пред него.
— Не, не! Само съм уморен, нищо повече! Това съвещание днес…
— Колко?
— Двама.
Илия въздъхна тежко, разбърка с лъжицата пълната чиния и добави унило:
— Само за последния месец още трима осмокласници са си взели отпускните…
— И като добавим отпадналата паралелка първи клас…
— Знаеш, че Евтимова се пенсионира…
— Да, знам. Едната бройка…
— … Но един учител сме принудени да съкратим. Няма начин!
Ивана остави ножа и вилицата и го погледна в очите.
— Това беше ясно на всички — каза тя с равен глас. — Само ти не искаше да го видиш. «Ти, неуморимият борец за справедливост. С оловните кръгове под очите и скритите хапчета в чекмеджето.»
— Не съм гладен.
Илия отмести чинията с изстиналата супа и погледна гузно строгото лице срещу него като момиченце, направило беля:
— Знам, че цял следобед си се пекла край печката, но не мога да преглътна дори залък!
— Я почакай малко!
Ивана скочи чевръсто от стола и излезе от трапезарията. След няколко минути се появи пак с едно тъмнокафяво тумбесто двулитрово шише в ръце. Изправи го в средата на масата и се мушна в кухненския бокс.
— Има малко руска салата от вчера — чу се гласът й оттам. — Сега ще нарежа и два домата, а ти дай чашките!
След минута на масата бяха добавени две купи със салата и две чисти порцеланови чинии.
— Можеш да отвориш бутилката — усмихна се тя на стреснатото лице срещу нея. — И да налееш и на мен две глътки.
Мъжът й отвори послушно бутилката и направи опит да отговори на усмивката:
— Явно днес имаме някакъв празник. И аз, както винаги, напълно съм забравил за него!
Ивана вдигна малката чашка, пълна с кехлибарената течност от бутилката:
— Наздраве!
— За какво ще пием? — протегна ръка и Илия. Чашите се целунаха с мек кристален звън.
— За това, че сме живи и здрави, че сме още тук и можем да държим чашките!… И, че още ни е сладък хлябът!
Илия отпи една глътка и изправи глава ококорен:
— Какво е това чудо? Какво си донесла?
— Ракията на мама — каза тихо Ивана и отпи глътчица. — Черешовата. От онова дърво, което изсъхна, когато тя почина.