— И плика със сандвичите! — пъхна Пилар в ръцете й пакета, който бяха увили предната вечер.
Дона закопча жилетката си, вдигна очи от разгънатата карта, която държеше на коленете си и плъзна поглед по островърхия паметник, който стърчеше пред нея.
— И тук — площад «Испания» — промърмори тя под нос. — Логично. Макар че не сме на полуострова, сме в държавата. А тук, на картата, малко по-надолу от кръгчето на площада, пише: Морска гара. Сигурно е на океана, щом е морска… А това, което чуват ушите ти, не е бурията на духов оркестър, а сирената на кораб… А пък миризмата, която те кара да кихаш, не е от баницата на Велика, а от водораслите и от другите му там океански елементи…
Телефонът в чантата й бръмна като пчеличка и засвири. Дунавско хоро. Дона трепна, бръкна припряно в дълбоката велурена чанта и натисна копчето.
— Ало! Доне? — звънна в ухото й гласът на Боряна. — Пристигнахте ли вече? Къде си сега?
— Седя на площад «Испания», Боби. Само че на хиляди километри от Мадрид. И тъй като го няма магарето на Санчо Панса да ми отговаря, си говоря сама на себе си!
— На всички познати съм се изпохвалила! — звънеше като утринна камбана гласът на Боряна. — В какво райско място си! За което толкова хора могат само да мечтаят!
— Човек трябва много да внимава с мечтите си! — въздъхна Дона. — Да не се чуди и мае, когато се сбъднат!… Вие как сте там, в Аранхуес?
— Чудесно! Багаж стягаме!
— Ясно, дали са отпуска на Стоил. Къде заминавате?
— Заминава само майка, Доне. За България! Току що презаверихме билета!
— Я ми разкажи какво става — усмихна се Дона, заразена от свежия утринен смях в ухото си. — Само да се наместя по-удобно на пейката.
— Валето се обади снощи. Една седмица не беше звъняла, ти знаеш, сърдита и на нас, и на цяла Испания. А снощи изведнъж: «Мамо, не мога да стоя тук нито минута повече!» И плаче, та се къса! Аз, само като й чух гласеца и сърчицето ми слезе в гащите, а баща й — а-ха да ревне и той. «Какво става, бе, дете?», питам аз, а телефонът подскача в ръката ми. А то какво било? Казали им от училището, че няма пари. За тия дечица, дето трябва другия месец да заминат за това там, олимпиада ли беше, състезание ли, не помня. Там хората си ги поемат и им осигуряват всичко, нищо, че са чужди. Само трябва да стигнат! Четири билета трябват само за дечицата!
— Няма ли спонсори?
— Ходила учителката. Прекъснала си ваканцията и обикаляла. Вчера й прекипяло на жената и не издържала, заплакала пред тях. А нашата — на нас. «Сега разбирам, майче, защо сте оставили всичко и сте се махнали от тази скапана държава!» Нали си я знаеш, ядоса ли се, не си мери приказките! Майчушка! А Стоил, като я чу, само три думи й рече: «Ти си мисли ученето! Парите са моя грижа!»
— Нали нямаше да й изпраща? — засмя се Дона.
— Нямаше! Затуй още снощи отиде в Money Gram и прати и за четирите дечица «Само да тръгнете, тати, й вика, ще ви изпратя да имате и за в джоба! Но искам да покажете какво можете! А пък аз тука морето може и тая година да си го гледам на картичка!» Тогава пък ревнах аз: «Само да си посмял, викам му, да не ме заведеш поне за една седмица! Директно си хващам самолета! А пък ти тука, като те свие дископатията, сам си се оправяй!…» Накрая карахме, варахме, пак до майка опряхме. Ние оставаме тук, на фронта, а тя — там! Тила с детето да пази!
— Къде е тя сега?
— Ето я тука! Изправила се е до мене като стълб! Зор дава да те чуе!
— Къде са моите момиченца? — викна бодро от слушалката Велика. — Дето и океана прелетяха като пойни птиченца?
— Свили са се на една пейка, Вили — преглътна Дона. — И ти пожелават от сред океана лек път! Да носиш много здраве на България.
— А ти — горе главата! Знаеш ли какво казваше мойта майка едно време, като увисех нос? — «Всичко ще се оправи, чедо! Само на кьосето брада и мустаци няма да поникнат!»
— Дай ми малко от твоя кураж, Вили! Наистина имам нужда от него сега!
— Мерак требва, момиче! Колко пъти да ти го казвам! Мерака щом не те оставя, на всичко колая ще намериш! Това да помниш от леля си Велика!
— Ти си велика, лельо Велико!
Силният глас секна изведнъж, изместен от тихото бип-бип на разпадналата се връзка.
Към невидимия океан, скрит зад стволовете на дърветата пред нея, подухваше хладен, утринен ветрец. Дона се сви в ъгъла на пейката, мушна брадичка в яката на жилетката и сведе очи към картата, разгъната на коленете й. Ръката сякаш сама бръкна в джоба, извади лъскавото метално химикалче, с което от седмици не се делеше и наниза думите на бялото поле, точно над надписа «План на Санта Крус де Тенерифе»: