Майкъл Корайт
Желана смърт
Линкълн Пери #3
На сестра ми Дженифър,
която прочете първата ми „книга“ и съумя да не се засмее
Първа част
Семейни дела
1.
В малките часове на една безлунна октомврийска нощ, още по-потискаща заради носещия се на талази дъждец, в полето край Бедфорд бе убит един от хората, които най-много ненавиждах. Първоначално решиха, че трупът само е изхвърлен там. Че Алекс Джеферсън е бил убит другаде, че е умрял, преди да започне гаврата с тялото му.
Грешаха.
Трупът бил открит малко след пладне на другия ден. На полето скоро се събрали десетина коли — патрулни автомобили, микробуси от полицейската лаборатория, една безполезна линейка, изпратена за всеки случай. Не съм бил там, но си представям сцената — достатъчно такива съм видял.
Или пък не? Може би не съвсем. Онова, което са видели и за което по-късно научих от втора ръка, изречено по разсеяния начин, характерен само за хора с дългогодишен полицейски стаж… не е било нещо, с което съм се срещал често.
Джеферсън бил докаран от града с вързани ръце и крака и запушена уста. Свалили го от колата (микробус, ако се съди по следите от гуми) на около километър по черния път през пустата нива и го подложили на продължителни мъчения, преди да умре. Според аутопсията и преценката на криминалистите той останал жив и вероятно в съзнание в продължение на петнайсет минути.
Петнайсет минути е разтегливо понятие. Може да ти се стори един миг, ако се сбогуваш с близък човек на летището. Може да е колкото една ледникова епоха, ако попаднеш в задръстване, а вече закъсняваш за интервю за работа. Ами ако си вързан и някой бавно обработва тялото ти от главата до пръстите на краката със запалка и бръснач? Тогава петнайсет минути не ти се струват цяла вечност… Не, точно за нея се молиш — да отидеш най-сетне там, където всички ще отидем накрая, веднъж и завинаги.
Полицията се занимавала с основните неща до вечерта на първия ден: оглед на местопрестъплението, свързване с експерти от Охайското бюро за разследване, установяване на самоличността на убития, уведомяване на близките и създаване на теория за последните часове на Джеферсън. Разпити на живущите в околността, щателно претърсване на полето и околните гори за улики.
Нищо. Поне от началните етапи, от тези първи няколко часа работа. Затова разследването се проточило. Детективите започнали да търсят заподозрени — стари съперници на Джеферсън, врагове. На челно място в списъка бях аз.
Появиха се в девет без десет в деня след откриването на трупа и аз още не бях отишъл в кантората си, макар че живея през няколко сгради на същата улица. Под апартамента ми има голяма зала за фитнес, на която съм собственик и от време на време се възползвам от това. Назначил съм една жена за управител, но точно този ден тя имаше проблеми с колата. В седем и половина ми се обади да съобщи, че съпругът ѝ се опитвал да запали от друг акумулатор и ако не станело, щяла да закъснее. Успокоих я да не се притеснява — нямах бърза работа. Щях да отворя залата и да изчакам, докато тя се появи.
Слязох с чаша кафе в ръка и отключих офисното помещение. Имаме система с електронни карти, която позволява на клиентите да идват по всяко време на денонощието, но Грейс, управителката, работи от девет до пет в офиса и магазинчето. Основната ни печалба идва не от месечните вноски за членство, а от продажбата на енергийни напитки, протеини, шоколадчета и витамини.
Когато отворих офиса, имаше две жени на пътеките за бягане и един мъж, който вдигаше щанги — обичайната клиентела. Има едно хубаво нещо в моята зала за фитнес — не се налага да чакаш за уредите. Това е добре за клиентите, но не толкова за мен.
Погледнах в съблекалните, за да се уверя, че има чисти кърпи. Грейс се беше погрижила за това миналата вечер. Влязох отново в залата с уредите и тогава видях две ченгета в офисното помещение. Бяха цивилни, но мярнах значка, закачена на колана на единия, сребрист проблясък на светлината на флуоресцентните лампи, който ме накара да присвия очи и да забързам крачка.
— Какво желаете? — попитах, когато влязох в офиса.
Не ми бяха познати, но нямаше как да познавам всекиго в участъка, особено сега, след като от няколко години не работех там.
— Линкълн Пери?
— Да.
Онзи, който не носеше значката си на колана — строен мъж с прошарена коса и фина мрежа от бръчки около очите — извади кутийка от джоба си, отвори я и ми показа служебната си карта. Харълд Таргънт, детектив, Кливландско полицейско управление. Хвърлих ѝ един поглед и кимнах.