Някой почука на прозореца ми. Тор. Отворих вратата. Доран и Джо също слязоха. Разказах на руснака какво е положението. Той ме изслуша мълчаливо.
— Прав беше, че очаква да види тази кола — отбеляза Джо. — Въпросът е как да я използваме най-добре. Може Доран да ни закара. Ще го използваме да примами Галиончи навън.
Тор поклати глава:
— Не трябва всичките да сме в колата. Ако нещо стане, ще сме като в капан.
— Добре. Ти какво предлагаш?
Той се отдръпна от колата и огледа поклащащите се борове наоколо.
— Има ли начин да го изненадаме в гръб? През гората или от другата страна на езерото?
Всички погледнахме Доран и той кимна:
— Отзад минава стара железопътна линия. Между релсите и къмпинга има ограда, но на места е счупена. Ако хванеш линията, можеш да намериш мястото по нея.
Това явно хареса на Тор. Той кимна:
— Аз ще карам. Ще намерим линията и с него ще отидете пеша.
Намръщих се:
— Не е ли по-добре аз да карам? Вероятността шофьорът да се сблъска първи с Галиончи е най-голяма и…
— По-добре аз.
Тор се втренчи в мен със сините си очи, които леко потъмняха. Проблемът не беше негов, но той бе дошъл да ми помогне и беше прав — по-добре щеше да е, ако той отиде. Понечих да възразя, но безизразният му поглед ме накара да замълча. Най-важното бе да измъкнем Ейми. Ако така шансовете ни за успех бяха най-големи, това беше правилният начин.
— Добре — съгласих се.
— Аз с тях ли да отида, или с теб? — попита Джо.
— С никого — отвърна Тор.
Джо се намръщи. Бяхме го оставили в гаража, докато разпитвахме Рийд и сега руснакът отново не искаше да го вземе. Джо не беше свикнал да бездейства.
— От къмпинга може да се излезе само по един път — обясни Тор. — Ако нещо не стане, както очакваме, и Галиончи се измъкне, може би с жената, кой ще го спре? Ела с колата си и блокирай изхода, след като мина. Никой няма да може да излезе, без да се сблъска с теб. Това е важно.
— Добре.
Изражението на Джо се промени и той кимна. Разбира се, руснакът беше прав. В такива ситуации Тор винаги беше прав.
— Разбрахме се — казах аз. — Вземам Доран и тръгваме по линията. Как обаче ще се синхронизираме? Ти трябва да изчакаш, докато стигнем до скривалището, а не знаем колко време ще вървим.
Тор посочи Доран, който сви рамене:
— Зависи къде ще засечем линията. Единственото място, на което съм я виждал, е малко по-назад, където пресича шосето. Ще ни трябват петнайсетина минути, предполагам.
— Ще изчакам двайсет — каза Тор. — Къде да го намеря, когато вляза в къмпинга?
— Около езерото има няколко бунгала. Той е в третото отдясно. Приятелката на Пери е при него.
Върнахме се на мястото, където линията пресичаше пътя, на около половин километър назад. Тор отби между няколко туфи тръстика и аз спрях отзад. С Доран слязохме от форда и аз дадох ключовете на Джо.
— До скоро.
— Да — измърмори Джо. — Внимавай с Доран, Линкълн.
— Ще внимавам.
Тор ме погледна:
— Двайсет минути.
— Разбрано.
С Доран тръгнахме по линията — просека, постлана с чакъл и стари дървени траверси, която се губеше в сумрака. След първия завой Тор и Джо се изгубиха от поглед.
Линията очевидно не беше използвана от години, дори релсите бяха махнати. Бяха останали само насипът от трошени бели камъни и дървените траверси. На места стърчаха ръждясали болтове, но общо взето, се движехме с добро темпо. Доран вървеше напред, стъпваше без усилие, без дори да гледа в краката си. Дъждът беше спрял, но въздухът бе хладен. През първите няколко минути от устата ми излизаше пара, но после или дъхът ми изстина до външната температура, или стана твърде тъмно и вече не забелязвах.
Миришеше на влажна пръст и листа и това ми напомни за винарната — как с Джо седяхме на терасата на Пол Брукс и слушахме умелите му, безочливи лъжи. Бяхме приели всичко за чиста монета и бяхме продължили с разследването, губейки няколко дни безценно време, докато в крайна сметка не се стигна до това: Ейми в ръцете на професионален убиец, който броеше всяка секунда. Цената на забавянето… Тръснах глава и закрачих по-бързо. Не исках да мисля за цената.
Петнайсет минути след като тръгнахме по линията, Доран обяви:
— Близо сме.
— Как разбра?
— Ето я оградата. Отляво.
Присвих очи, вгледах се в мрака, но не видях нищо. Последния път, когато се преглеждах, очният лекар каза, че зрението ми е почти безупречно, но при все това не виждах за какво говори Доран. След трийсетина крачки най-после я различих в тъмното — увиснала телена ограда, съборена на много места, преминаваше между дърветата покрай линията.