Претърколих се и огледах пътя, търсейки Галиончи. Видях някаква сянка сред дърветата, но изчезна. Той идваше към мен през гората, а аз не виждах нищо. Положението ми беше неизгодно за отбрана — притиснат до стената на бунгалото и само с едно дърво за прикритие. Трябваше да бягам или навътре в гората, към Галиончи, или зад бунгалото, накъдето бе отишъл Доран.
Тъкмо се канех да се оттегля и да заобиколя бунгалото, когато двигателят на маздата изрева. Гумите зацепиха в нестабилната чакълеста настилка и колата потегли с пълна скорост към мястото, където се беше скрил Галиончи. Зад кормилото не се виждаше никой. Тор явно бе залегнал и караше слепешката, използвайки автомобила за прикритие.
Галиончи се показа иззад едно дърво на десетина метра от мен и отново стреля с пушката, като отнесе остатъците от предното стъкло, но колата не спря. Той се поколеба за секунди, преди да се скрие отново в гората. Тор отново рязко завъртя волана и маздата се вряза странично в стволовете на боровете.
За няколко кратки секунди всичко утихна. От капака на маздата заизлиза повече дим — вероятно сачмите бяха пробили радиатора; фаровете осветяваха неравна ивица между дърветата, единият сочеше нагоре, към небето. Около колата нищо не помръдваше. През лявото стъкло видях надутата въздушна възглавница на шофьорското място. Предпазливо излязох на открито, като се оглеждах за Галиончи и се чудех дали Тор е мъртъв. В следващия момент и двамата се появиха.
Галиончи се беше хвърлил на земята и се бе изтърколил встрани, за да избегне летящата към него кола. Сега се изправи и отново насочи пушката си към нея. Вдигнах пистолета и се опитах да се прицеля, докато зареждаше. Тор се показа от колата и стреля през задния прозорец — единственият, пред който нямаше дърво.
Стреля два пъти, но и двата пропусна. Галиончи улучи багажника и задното стъкло. После отстъпи назад и залегна, скри се във високата трева.
Изпратих три куршума в бурените, където изчезна, и отново настъпи тишина. От Доран нямаше и следа; вероятно се криеше в гората или бе избягал от къмпинга. Плю си на петите при първа възможност. Затичах се по пътя, като не изпусках от очи високата трева, в която се беше скрил Галиончи. Той не стреля по мен, но чувах шумоленето и пукането на клонки, при преминаването му през гората. Отново стрелях на сляпо към дърветата, два куршума, с които нямаше шанс да улуча. Шумоленето се отдалечаваше, той излезе от обхват, загуби се в тъмното.
Стигнах до маздата точно когато дясната врата се отвори и Тор се изтърколи в тревата. Имаше кръв по лицето и ръцете, но беше жив. Коленичих до него, но той ми махна да го оставя и се изправи, като се подпираше на колата. Още стискаше пистолета си. Кръвта бе от няколко леки драскотини, не от огнестрелна рана.
— Ранен ли си?
Той поклати глава и избърса лицето си с ръкавицата.
— Леко. Стреля с дребни сачми. Може би няколко са ме улучили.
Когато се вгледах по-внимателно, видях, че от лявата страна якето му е разкъсано, платът бе наквасен с кръв на гърдите му. Той също го погледна, но не изглеждаше загрижен. Понечи да заговори, когато от пътя се чу крясък:
— Ще я убия!
Галиончи отново се беше показал от дърветата, на двайсетина метра от нас, близо до фургона. Силуетът му се очертаваше на фона на сградата. Хукнах натам в момента, в който Тор се опря с длан на покрива на маздата. Само след няколко крачки чух три изстрела от пистолета му. Куршумите бяха изненадващо добре групирани за стрелба в такъв мрак, но никой не улучи целта. Галиончи се обърна към фургона и отново вдигна пушката. Не губих време с опити за стрелба, просто продължих да тичам, знаейки, че единственият ми шанс е, ако го достигна, преди да влезе вътре; съзнавах, че нямам шанс, защото той имаше твърде голяма преднина — беше твърде късно.
Галиончи отвори вратата, влезе и стреля. Чух изстрела и изкрещях, сякаш улучи мен, не спирах да тичам, препъвах се, краката ми сякаш се движеха сами. В момента, когато осъзнах, че гърмежът не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде — кратък пукот вместо оглушителното бумтене на пушката — Галиончи залитна назад през вратата и падна. Пушката се търкулна настрани. Възвърнах равновесието си върху нестабилната настилка, и хукнах още по-отчаяно, докато не го достигнах. Насочих оръжието си към главата му, той се гърчеше от болка.
— Добре, че бях тук — каза Анди Доран от вътрешността на фургона.
Стоеше облегнат на вратата и държеше револвер, насочен към гърдите ми.