41.
— Ела да видиш момичето си — каза Доран.
Влязох във фургона. Вътре светеше слаба крушка, но веднага видях защо не се виждаше отвън: Прозорците бяха закрити с плътен черен плат. Доран вероятно го беше купил за десетина долара от някой евтин магазин, но вършеше работа. Платът не пропускаше светлина и през нощта всеки, който погледне фургона, би го помислил за празен.
Доран ме заведе в малката кухня, Тор влезе след нас. Вътре миришеше на разложени отпадъци и мухъл. Подът беше прашен и имаше локви от течове на покрива. Доран бе живял тук близо месец, чакайки своя час. Минах през кухнята, от дясната страна имаше врата към спалня и там видях Ейми.
Лежеше върху старо одеяло на пода. Ръцете и краката ѝ бяха стегнати с белезници, устата ѝ бе запушена с тиксо, но очите ѝ, широко отворени, светеха в сумрака. Пуснах пистолета и коленичих до нея. Анди Доран вдигна револвера и го притисна към челото ѝ.
— Ето ти я жива, Пери. Както обещах. Слушай ме внимателно и нищо няма да ѝ се случи.
Пистолетът ми бе на земята до ръката ми, където го бях оставил, когато посегнах към Ейми. Тор беше на вратата и без да го поглеждам, знаех, че държи оръжието си, насочено към Доран, който го гледаше над рамото ми ухилен.
— Спокойно, пич. Спокойно. Да не преиграваме. Ако започнете да стреляте, и аз ще дръпна спусъка. Знаете как е. Както съм насочил револвера, гаджето ти най-вероятно ще умре, ако направите някоя глупост. Не мога да съм сигурен, че ще я убия, но не е сигурно и че ще оцелее.
Тор не продума. Бях на около метър от Доран, делеше ни само тялото на Ейми, но дори не си помислях да помръдна. Не и както държеше револвера допрян до главата ѝ, с пръст на спусъка. Гледах Ейми в очите. Изглеждаше добре. Уплашена — да, но жива и здрава.
— Кажи на приятеля си да остави пистолета на пода — нареди Доран.
Тор не помръдна. Погледнах го, после се обърнах към Доран и поклатих глава:
— Няма да остави пистолета.
— По-добре да го направи. Кажи му…
— Не. Никой не може да го накара да остави оръжието си. Няма да го направи.
— Прибери го в кобура, тогава — каза му Доран. — Ако наистина си толкова бърз с оръжието, колкото си мислиш, не би трябвало да е проблем.
Тор бавно свали пистолета и го прибра в кобура. Тялото му изглеждаше напрегнато до най-малкото мускулче.
— Хубаво.
Доран заобиколи Ейми, без да отмества револвера от главата ѝ. Приближи се до мен, после с едно-единствено бързо движение вдигна оръжието и го насочи към моята глава. Тор потрепна, но не посегна към пистолета си.
Доран взе пистолета ми, после ми показа къде са ключовете от белезниците. Остави ме да освободя краката ѝ, но не и ръцете. Не ми позволи да отпуша и устата ѝ. Помогнах ѝ да се изправи. Краката ѝ трепереха, прегърнах я и почувствах как през тялото ми преминава вълна от облекчение. Доран ме потупа с дулото на револвера по главата и ме накара да се отдръпна.
— Обещах да я освободим и удържах на думата си. Сега е твой ред да изпълниш своята част от споразумението, Пери. Ще дойдеш с мен. Нея също ще я вземем.
Доран ме блъсна напред, към коридора, после избута Ейми. Коленете ѝ се подгънаха, но той я подпря, помогна ѝ да остане права и я изведе навън, като държеше револвера притиснат до тялото ѝ.
Галиончи бе пропълзял десетина метра от мястото, където беше паднал, оставяйки кървава диря. Доран бе прибрал пушката във фургона, за да не му даде възможност да я използва. Сега той блъсна Ейми на земята и коленичи между нея и Галиончи.
— Изчакай настрана, Пери. Ако стоиш прекалено близо, могат да пострадат повече хора, а това не е необходимо.
Хвана Галиончи и го обърна по гръб. За първи път видях лицето на наемния убиец — беше среден на ръст и със средно телосложение, мургав, с черна коса, заресана назад, мътни очи, втренчени нагоре към беззвездното небе. Около него всичко беше в кръв, попиваше в тревата, събираше се на локвички, тънки струйки се стичаха от тялото му и попиваха във влажната почва. В горната част на гърдите му, близо до ключицата зееше дупка с назъбени краища.
— Как е, мой човек? — попита Доран. — Май ти е малко некомфортно.
Тор бе застанал на вратата на фургона. Пистолетът му беше в кобура. Ейми лежеше на земята до Доран. Стараех се да не я поглеждам. Всеки път, когато го направех, ми се приискваше да я махна оттам, но всяко действие от моя страна можеше да предизвика Доран.
Галиончи се повдигна на лакът и пропълзя назад.
— Знаеш ли колко пъти се изкушавах да те убия? — прошепна на Доран.