Доран се загледа разсеяно в мрака, стискайки револвера. Поседя така известно време, после леко поклати глава и погледна Тор, за да се увери, че още стои на вратата и не е извадил оръжие. Изправи се бавно, колебливо, като старец, който твърде дълго е седял. Насочи револвера към мен, а със свободната си ръка ми хвърли белезниците, които бях свалил от краката на Ейми.
— Сложи му ги.
Приближих се до Галиончи, коленичих и сложих белезниците на ръцете му. Той не се съпротивлява, не отместваше поглед от Доран.
— Добре — каза Доран. — Да се качваме в микробуса и да тръгваме. Ти ще караш, Пери. Да се поразходим с моя приятел.
Подритна Галиончи.
— Ходи където искаш с този нещастник, но аз няма да дойда. Ще отведа Ейми на безопасно място.
— Той ще я отведе. — Доран кимна към Тор. — Нямам възражения. Да я заведе при партньора ти и после да отидат при ченгетата, в болницата или където другаде решат. С тебе обаче ще се поразходим.
— Къде?
— На гости на Пол Брукс. Когато казах, че ще доведа нещата до край тази нощ, не се шегувах. Или идваш с мен, или пак ще се стреля. Не знам как ще се развият нещата, но засега приятелката ти е в безопасност. Жалко ще е, ако отново я изложиш на риск.
Ейми седеше между двама ни. Ако някой започне да стреля, щеше да попадне под кръстосан огън. Не си струваше да го предизвиквам. Поне в този момент и на това място, когато Ейми беше в безопасност.
— Отведи я оттук — казах на Тор. — Заведи я на безопасно място. Аз ще отида с него.
42.
Зад фургона беше спрян стар микробус, скрит по един черен път между дърветата. Доран извади ключовете. Седнах зад волана и потеглих по чакълестата алея. Доран седеше до мен с револвер в ръка, всичко беше както на идване в къмпинга с тази разлика, че Галиончи лежеше отзад, цапайки всичко с кръв. Доран седеше облегнат на вратата и държеше револвера насочен към главата ми. Минахме по изровения чакълест път и спряхме пред колата на Джо, с която бе блокиран изходът. Джо го нямаше вътре.
— Покажи се и остави оръжието — извика Доран. Беше смъкнал двете стъкла и държеше дулото допряно под брадичката ми. — Броя до пет, след което стрелям.
Сред дърветата от едната страна нещо се размърда и Джо се показа. Не беше свалил оръжието, но бях доста по-уверен, че няма да стеля, отколкото преди малко за Тор.
— Прибери пистолета, Джо. — Натискът на револвера под брадичката ми пречеше да говоря достатъчно високо. — Ейми е спасена. Във фургона е с Тор. Пусни ни да минем и я откарай оттук. Това е най-важното сега.
Джо прибра пистолета. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на фаровете, рядката му бяла коса бе мокра и се развяваше от вятъра.
— Откарай я на безопасно място — повторих.
— Ще го направя.
— Премести колата — повтори Доран. — После се покрий някъде и чакай. Почти свършихме, но не прави глупости. Ако видя ченгета, партньорът ти е мъртъв. Сериозно говоря, Причард.
Джо се качи във форда и запали, дръпна колата от пътя и изчака със запален двигател, докато минахме покрай него. Погледнах в огледалото и видях задните му фарове да се отдалечават към фургона, където чакаха Тор и Ейми. Тя беше спасена.
— Брукс още ли е във винарната? — попита Доран?
— Не знам.
— Не лъжи. Той живее там. Спомням си, че имаше къща. Голяма, баровска къща. Там живее, нали?
Не отговорих.
— Приятелката ти е добре. Разбираш ли? Ти я видя, Пери. Тя е жива и здрава и можеш да ми благодариш.
— Благодаря — казах и бях искрен.
Въпреки че сега държеше револвера насочен към мен, в решаващия момент той бе спрял Галиончи, а аз не успях.
— За мен беше удоволствие да прострелям Галиончи. Огромно удоволствие, Пери. До сутринта мога да го направя още веднъж.
Зад нас наемният убиец мълчеше. Виждах го в огледалото. Очите му светеха — той през цялото време ни наблюдаваше. Дори невъоръжен, ранен и с белезници изглеждаше опасен.
— Когато изчезна, помислих, че си избягал — признах пред Доран. — Мислех си, че си се уплашил.
Той поклати глава:
— Само две постройки в къмпинга все още са обитаеми. Третото бунгало и фургонът. Когато разбрах, че не е в бунгалото, най-логично беше да е във фургона. Искал е да е по-близо до пътя, а и знаех, че няма да я остави сама.
— Откъде намери револвера?
— Във фургона. Няколко седмици живях там. Знаех къде е револверът, а Галиончи не подозираше за него. — Доран се намести на седалката и свали оръжието. — Мисълта ми беше, че приятелката ти вече е в безопасност и можеш да се успокоиш, разбрахме ли се? Проблемът ти е решен. Аз имам да свърша още нещо. Ти просто си късметлия, че ще присъстваш. — Погледна ме изпитателно. — Ами синът на Джеферсън? Защо се самоуби? Защо го е направил, ако е невинен?