Долових съжаление в гласа му и това ме изненада. Погледнах го за момент, после отместих очи към пътя.
— Ти си му казал, че ще го убиеш, Доран. Че ще го измъчваш и ще го убиеш. Мисля, че го е приел сериозно.
— Защо все пак е постъпил така? Защо не е отишъл при ченгетата да предаде Брукс? Ако го беше направил…
— Да предаде Брукс би означавало да признае собствената си вина. И тази на баща си. Баща му щеше да отиде в затвора. Може да не са били в добри отношения, но едва ли е искал да му причини това. Появих се скоро след като е разбрал за смъртта на баща си, и е предположил, че и ти си наблизо.
— Трябваше да отиде при ченгетата — измърмори Доран. — Така щеше да промени всичко.
Погледнах го и видях лицето му прорязано от сенки.
— Остави ме да сляза и се махни оттук. Само не отивай при Брукс. Върви на север, на юг, на запад, накъдето искаш, Доран. Това няма да свърши добре.
— Не ме учи какво да правя, Пери.
Замълчахме за известно време. Бяхме единствената кола на пътя, никой не минаваше в отсрещното платно, бяхме само ние в този стар, смрадлив микробус, сами с шепота на вятъра и скърцането на гумите по асфалта.
— Преди убийството на Моника и арестуването ми бях решил да се взема в ръце — заговори Доран. — Признавам, че беше малко късно, но наистина бях решил да се стегна, сериозно. Да откажа алкохола, да спра тревата, да си намеря постоянна, почтена работа. Онова място в Джинива ме накара да се замисля. Там, сред дърветата. Нямаше и час от мястото, където бях израснал, но мамка му, страхотно беше да живееш извън града. Обичах онези дървета. Бях щастлив там. Дори бях спестил някакви пари. Отделях по няколко долара, когато можех, мислех да направя ремонт, след като мине зимата.
Представих си го: фургонът сред гората, високите дървета. Представих си и огромната къща на Алекс Джеферсън до баровския клуб, винарната и имението на Пол Брукс на самия бряг на езерото.
— Справях се добре — продължи Доран — Моника беше добра с мен. Знаеше, че връзката ни няма да продължи дълго, и двамата го знаехме, но тя беше добра с мен. Приятелите и родителите ѝ не ме харесваха, но те не ме познаваха. Имаше всякакви слухове, че съм бил побойник и други такива, но това беше минало. Вече не бях такъв и Моника го знаеше. Може би никой друг не го разбираше, но тя знаеше. Спомням си как в нощта, след като се разделихме, седях навън, пушех цигарка и си мислех, че до пролетта ще бъда чист. Щях да започна нормален живот. Щях да имам нова къща, да съм престанал с наркотиците и пиенето. Почти го бях постигнал. Само трябваше да преживея зимата.
Гласът му се промени, стана по-тих, почти мелодичен.
— Само да преживея зимата.
Стигнахме до едно кръстовище и Доран ми даде знак да завия надясно, към винарната. Подухна по-силно и от дърветата закапа.
— Сигурно си знаел, че някой иска да те натопи. Защо прие споразумението?
— Защото някой вече ме беше натопил, Пери. Бяха го направили майсторски. Едно е да оспорваш обвинения, когато си сигурен във фактите, но аз не бях. Не знаех какво още ще намерят, а онзи адвокат, онзи продажен мръсник, всеки ден ми пееше, че е по-добре да приема споразумението. Твърдеше, че винаги ще мога да обжалвам, че могат да ме пуснат предсрочно, но работата ми била спукана, ако ме съдят в този окръг. Доказателствата били твърде силни, репутацията ми била твърде лоша, нямал съм никакъв шанс. Той не можел да уреди гледане в друг окръг, затова да съм приемел споразумението, пък после да мисля за обжалване. Така било най-сигурно.
— Имаше ли представа защо са те натопили? Ченгетата ли мислеше, че са виновни?
— Имах милион предположения, но никое от тях дори не се доближаваше до истината. Мислех, че ченгетата са замесени, но кой беше истинския убиец? Първо си помислих за баща ѝ. Той никога не ме е харесвал. Не ми изглеждаше обаче и толкова откачен. Така че защо мен? Кой бе решил да избере точно Анди Доран за изкупителна жертва? Мислил съм за това по цели дни и нощи, но съм бил много далеч от истината. Знаеш ли, дори подозирах военните. Можеш ли да повярваш каква глупост? Бяха ме изритали и си рекох: „Мамка му, тия момчета може би приемат нещата прекалено лично“. Представи си докъде съм стигнал.
— Не познаваше ли Пол Брукс?
— Дори не го бях виждал. Още не съм. Но това скоро ще се промени.
— Ще ти дам пари, Доран. Ще намеря отнякъде. Ще ти дам хубава сума и ще се махнеш. Отиди където искаш, просто изчезни. Забрави за Брукс. С Джо ще се погрижим да си получи заслуженото. Ще го видиш по телевизията, ще прочетеш във вестниците, докато си седиш някъде на спокойствие, далеч оттук.