— Ейми. — Погледнах я изпитателно. — Какво означава това? Постоянно сме заедно, а ти ми се сърдиш, че съм те помолил да ми правиш компания.
— Не искам да съм красива притурка към колата ти. Нито в това пътуване, нито по принцип.
Изсмях се и разперих ръце:
— Откъде ти хрумна? Приятели сме от близо две години. Да не изживяваш криза на личността?
— Колко трайни връзки имаш през последните две години, Линкълн?
Отпуснах ръце.
— Приблизително ли? Нула.
Тя запази сериозно изражение.
— Ами аз?
— Ти излизаше с няколко кретени.
— Говорим за трайни връзки.
— Нула.
Именно. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Само не ми казвай, че няма връзка.
— Е, може и да има.
Тя се усмихна мрачно:
— Ето. Тази песен ми е позната — не си много по трайните връзки и за теб приятелството е по-важно. Дрън-дрън.
— Не си ли съгласна…
— Не става дума за съгласие или несъгласие. Не те критикувам, само казвам, че трябва да преосмисля и може би да променя някои неща в живота си.
— Някак изненадващо е, че го решаваш точно тази сутрин.
Тя се изсмя и поклати глава:
— Ако мислиш, че е изненадващо, значи агенцията ти спешно се нуждае от нови детективи.
Някой спря до нас. Беше един от редовните ми клиенти. След като слезе, реши да използва възможността да си поговори с някого за спорт и за времето. Усмихнах се и кимах учтиво, докато бъбреше. След малко Ейми спусна черните очила пред очите си и се изправи.
— Ще поговорим вътре — казах на клиента, като вдигнах ръка, за да го прекъсна. — Става ли?
Той влезе и аз се обърнах към Ейми. Беше сложила ръка на дръжката.
— Ейми…
— Отивам да работя, а ти трябва да ходиш до Индиана. Ще говорим, след като се върнеш, разбрано?
Не отговорих. Тя се качи в колата и потегли. Изругах на висок глас и седнах на ограничителното трупче на паркинга. След малко вратата се отвори и Грейс надникна навън.
— Наред ли е всичко, шефе?
Погледнах я:
— Знаеш ли какво означава, когато отношенията ти с някой приятел започнат да се раздрънкват, а после да тракат?
— Да. Означава, че си оплескал нещо.
— Аха — кимнах, — и как се оправя това?
— Бъди по-смел — отвърна тя и влезе.
— Уволнена си — казах на затворената врата, после се изправих и се качих в пикапа.
На третото рязко спускане на пътя, при което стомахът ми отново се качи в гърлото, осъзнах, че тази част на Индиана не е каквато си я представях. На около пет часа от Кливланд минах през Блумингтън и отново завих на изток по посока Нашвил. Шосето между двете градчета бе тясно и се виеше между хълмовете, сякаш нарочно е направено да затруднява шофьорите. Налагаше се ту да натискам педала за газта до пода, докато пикапът с недоволно ръмжене едва пъплеше на някое изкачване, ту да скачам върху спирачката при стръмните спускания, стараейки се да не стряскам водачите на колите в отсрещното платно. Завоите бяха твърде много и не виждах много далеч напред, но когато се откриеше гледка, беше величествена. Безкрайните хълмове бяха покрити с тучни ниви и гъсти гори с толкова ярки цветове, че и най-качественият фотоапарат едва ли можеше да ги улови успешно.
След трийсетина минути каране по шосето, което очевидно бе проектирано като прототип на увеселително влакче в лунапарк, попаднах на задръстване, толкова дълго, че предположих, че причината е катастрофа или закъснял ремонт на пътя. Оказа се, че всички чакат, за да влязат в Нашвил. Трябваха ми десет минути, за да изляза на единствената главна улица, пресичаща градчето, която по ирония се наричаше „Ван Бюрен“, докато „Мейн стрийт“ бе тясна пресечка от едната ѝ страна.
В Нашвил явно имаше строги строителни правила — всички къщи бяха от масивни греди, с покриви от дървени плочки — и това му придаваше вид на нюингландско градче от края на миналия век. В случай че не схванеш идеята, много от магазинчетата на главната улица включваха в имената си думата „стар“, много често на стария правопис, от рода на „Магазинъ за стари дрънкулки“. Така се създава атмосфера.
Тротоарите гъмжаха от хора с пазарски торби, тесните паркинги бяха претъпкани и имаше дълги опашки от коли, чакащи за свободно място. Видях номера с регистрация от Северна Каролина, Флорида, Аризона, Онтарио. Не си бях направил хотелска резервация, понеже не очаквах голям наплив от туристи в такова градче, но сега ми хрумна, че може би съм сгрешил. Отбих се пред първия хотел — на хълма над самия Нашвил. Паркингът беше претъпкан, затова спрях пред входа и оставих сигналните светлини, докато вляза да попитам за стая. Въпросът ми предизвика снизходителна усмивка у служителката на рецепцията.