— Пери е съгласен с твоя човек. И той мисли, че си я убил.
Брукс премести погледа си към мен; опита се да си придаде изненадан вид, но в очите му пролича само гняв.
— Луди ли сте?
Дори проснат на пода и оцапан с кръв, съвършеното му като за реклама лице излъчваше надменност.
— По-добре кажете истината — посъветвах го.
— Нямам представа…
Доран отново замахна и Брукс се отдръпна удивително бързо, избягна удара и отскочи настрана. Изправи се и заотстъпва към кухнята, протегнал напред ръце, сякаш да се пази от Доран.
— Признай! — изкрещя Доран. — Кажи, че ти си го направил. Признай!
От устата му пръскаше слюнка, кокалчетата му бяха побелели от стискане на револвера, цялото му тяло трепереше от гняв.
— Не съм…
Доран стреля. Големият револвер подскочи в ръката му и куршумът се заби в стената точно зад Брукс, който изкрещя от уплаха и приклекна.
— Признай — повтори Доран, вече спокойно, сякаш револверът бе изкрещял вместо него.
Брукс стоеше присвит, беше се притиснал до стената и още държеше ръцете си протегнати напред, сякаш можеше да се предпази, ако Доран отново стреля.
— Аз го направих — прошепна толкова слабо, че отначало не бях сигурен дали наистина го е казал, макар че видях устните му да се движат.
— Какво каза?
— Аз го направих — повтори този път по-силно Брукс. — Аз убих момичето. Моника Хийт.
Настъпи тишина. След близо минута Доран отново заговори, изрече една-единствена дума:
— Защо?
Брукс вдигна глава. Черната коса падна върху челото му.
— Не беше умишлено. Искам да кажа… не съм искал. Тя започна да се съпротивлява. Отначало малко се закачахме. Бяхме на терасата. Бръкнах под полата ѝ и дръпнах бельото ѝ, а тя започна да се дърпа. После вдигна шум. Почти закрещя. Пък в къщата имаше толкова много хора, баща ми и всякакви…
Доран държеше револвера насочен към Брукс, но като че ли бе спрял да диша. Напомни за статуя на войник, застинал миг преди да се нахвърли върху врага.
Брукс наруши тишината:
— Не исках да я убивам. Исках само да я накарам да млъкне. Тя се опита да избяга и тогава грабнах кърпата, приближих се отзад и се опитах да ѝ запуша устата. Не съм искал да я убия…
Отново замълча.
— Ти ме изпрати в затвора — заговори Доран. — Пет години лежах зад решетките заради теб. Пет години, защото не си искал да бъдеш злепоставен от момиче, което не е искало да се чука с теб.
Брукс мълчеше.
— Защо мен? — попита Доран.
— Не знам. Не съм те избирал.
— Защо мен?
Брукс стоеше с отворена уста. След няколко секунди каза:
— Защото ти беше там. Не е имало нищо лично. Ти просто беше най-удобен.
— Аз съм бил там — повтори Доран. — Не било лично. Хубаво. Това много ме успокои. Пет години лежах в затвора, а нямало нищо лично.
— Пари ли искате? За всичките? Добре. Кажете цената. Колкото пожелаете. Само кажете сумата и ще ги имате.
Пристъпих към Доран. Бях сигурен, че ще стреля. Бях убеден, че няма да издържи при този жалък опит на Брукс да го умилостиви по начина, по, който бе потулил убийството на Моника Хийт — с пари. Доран обаче не стреля. Усмихна се.
— Пари. — Изрече думата бавно, сякаш се наслаждаваше на звученето ѝ. — Да, няма да се откажа от парите ти.
Брукс кимна. Носът му още кървеше, червени капки пръскаха по синия му халат.
— Мога да ти дам повече пари, отколкото си си представял. Повече пари, отколкото можеш да си представиш.
Доран погледна Галиончи на пода, после мен. Очите му бяха безизразни. Не изглеждаха фокусирани върху мен или нещо друго в стаята.
— Колко пари можеш да ми дадеш сега?
Брукс се намръщи:
— В брой ли?
Доран наклони главата си на една страна и се вгледа в Брукс, все с това разсеяно изражение. Той поклати глава:
— Чек. Предпочитам чек.
Брукс го погледна изпитателно. После кимна:
— Добре. Чек. Добре. Да, мога да напиша чек. Като капаро, нали? После ще ти дам още. По-късно мога да ти осигуря още пари.
— Да — повтори Доран. — Капаро.
За момент Брукс не помръдна, стоеше и кимаше, после посочи по коридора от дясната му страна.
— В кабинета. Чековата книжка е в кабинета ми.
— Ами, тогава да отидем там.
Гласът на Доран звучеше коренно променен. Говореше спокойно, дори весело, сякаш следеше някаква друга нишка на разговора, която ми убягваше. Този глас ме разтревожи.
Брукс тръгна по коридора. Доран ми махна с револвера:
— Хайде, Пери.
— Тръгвай си.
— Какво?
— Махай се оттук, Доран. Вземи микробуса и бягай.