Той се усмихна. Кръвта на устните му беше изсъхнала.
— Нямам намерение.
Тръгнах по коридора след Брукс и Доран ме последва. Никой не удостои с внимание Галиончи. Оставихме го с белезниците, проснат на луксозния дървен под. Брукс не запали лампата и в коридора беше тъмно. Покрай стената имаше екстравагантна бяла подставка за вино с петдесетина бутилки; белите вина отразяваха светлината от хола, а червените се сливаха със сенките. Брукс вървеше бързо, като държеше ръцете си далеч от тялото. Влезе в първата стая отдясно и запали лампата. Влязохме в кабинета, скъпо обзаведено помещение, с прозорци, гледащи към терасата, дърветата и езерото. Сега, през нощта, в тъмното стъкло се виждаше само отражението на стаята.
Доран мина покрай мен и застана пред бюрото; Брукс седна на стола от другата страна. Без да отмества очи от Доран, взе черна чекова книжка и я постави пред себе си. Отвори я на празен чек, после опипа предното си джобче за химикалка. Това ме накара да застана нащрек. Жестовете му изглеждаха тромави и престорени, но не можех да си обясня защо.
— Трябва само да взема химикалка — каза той и отвори чекмеджето от другата страна на бюрото.
— Не — извика Доран, но Брукс вече бе пъхнал ръката си в чекмеджето, затова той стреля.
Куршумът разби ключицата на Брукс, излезе през гърба му и облегалката на стола, но той вече бе хванал оръжието в чекмеджето и дръпна спусъка. Сред дъжд от трески в бюрото се появи дупка и в корема на Доран се отвори алено червена рана.
Доран стреля още веднъж и този път улучи Брукс в гърлото, куршумът разкъса плътта му и заби главата му в облегалката. От раната заизвира кръв, задавяща го в последния му опит да си поеме въздух.
Пристъпих към Доран, който още стоеше прав, но той се обърна, олюлявайки се, и насочи револвера към мен. Спрях и разперих ръце. За миг той остана втренчен в очите ми. На лицето му се четеше голяма тревога. От корема му течеше кръв и попиваше във фланелката му. Той изпусна оръжието, седна на пода и за първи път погледна раната.
— Исках да го убия над чековата книжка. Исках да го застрелям, докато пише чека.
Това бяха последните му думи.
44.
Отново валеше, капките барабаняха по големия прозорец зад Брукс и само техният шум ми правеше компания в стаята с двамата мъртви мъже. Стоях и гледах Доран дълго след като се бях убедил, че е мъртъв. Единственият шум бе от дъжда и капките кръв, падащи на пода от стола на Брукс, но след малко започнах да чувам и други звуци от къщата. Трябваше ми известно време, за да си спомня за Галиончи. По-добре беше да не го оставям без надзор.
Изправих се, излязох от кабинета в мрачния коридор, завих зад ъгъла и заварих входната врата отворена. Галиончи го нямаше, кървава диря водеше навън, в мократа нощ.
Да тръгна след него или да се обадя в полицията? Би трябвало лесно да преценя, но съзнанието ми беше замъглено, не можех да се съсредоточа, сякаш вече нищо нямаше значение. Така се чувства човек, когато прекара достатъчно дълго време в една стая с два трупа.
Излязох на верандата, загледах се в дъждовните капки, пълнещи локвите по алеята и разплискващи се върху покрива на ръждясалия микробус на Доран. Чух шум от пътя, обърнах се и видях бавно приближаващ се силует. Спомних си оръжията на Доран и Брукс в кабинета и се замислих дали да не изтичам за някое от тях, но после видях, че е Тор.
Влачеше изпадналия в безсъзнание Галиончи по мократа алея. Качи го на верандата и го пусна в краката ми.
— Реших, че ще си го искаш обратно.
— Да. Добре си се сетил.
Тор се загледа през входната врата, видя кръвта върху лъснатия под, вслуша се в тишината.
— Свърши.
Това прозвуча средно между въпрос и установяване на фактите. Той предполагаше, че е така, но очакваше потвърждение.
— Мъртви са — казах му.
Той не коментира. Дадох си сметка, че точно това е имал предвид.
— Не ги убих аз. Застреляха се взаимно.
Той мълчеше. Осъзнах, че му е все едно.
— Къде са Ейми и Джо? — поинтересувах се.
— Отидоха да повикат помощ. В полицията. Реших, че е по-добре да тръгна след вас. Явно не е било необходимо. Партньорът ти ми каза как да намеря мястото.
— Трябва да се обадя в полицията. Може би не искаш да те заварят тук.
— Не.
— Ще се опитам да не те замесвам, Тор. Ще направя всичко възможно.
Той не каза нищо.
— Ти ми помогна да я спася. Нямаше да успея сам. Благодаря ти.
Той леко се поклони, като артист, приемащ аплодисментите на публиката; стори ми се съвсем уместно.