— Имаш ли нужда от лекарска помощ? — поинтересувах се, като погледнах едната страна на гърдите му, където кръвта още не беше засъхнала.
— Познавам един човек, при когото мога да отида.
— Сигурен съм.
— Тръгвам. Можеш да се обадиш.
— Как ще се върнеш в града?
— Не е проблем.
Тор се обърна, слезе от верандата и изчезна в гората.
Изчаках пет минути, преди да се обадя в полицията. Галиончи отново дойде в съзнание. Телефонирах направо на Таргънт. Той вдигна на първото иззвъняване, беше познал номера ми.
— Пери, кучи сине, закъсня с около дванайсет часа с това обаждане и най-добре да се предадеш доброволно.
— Искаш ли да приключиш това разследване?
— Съмнявам се, че го казваш, защото си решил да направиш самопризнания.
— Позна.
— Какво си ми приготвил?
— Два трупа в една къща в Джинива. Има и една жена, която бе отвлечена днес, сега е в безопасност и е готова да ти разкаже някои неща. Освен това убиецът на Алекс Джеферсън и Дони Уорд е при мен с белезници на ръцете.
— Кажи къде си.
45.
Задържаха ме три дни. Когато полицията дойде на местопрестъплението, заповедта за арестуването ми за убийството на Дони Уорд бе още в сила и никой не се впечатли от обясненията ми толкова, че да реши да я скъса и да ме освободи. Томи Галиончи също не смяташе да прави самопризнания. Арестуваха ме в петък през нощта, което даде на полицията — а може би и на мен — време за размисъл, защото така повдигането на обвинения се отлагаше за понеделник сутринта. През тези четирийсет и осем часа можеха да сравнят внимателно показанията ми с тези на Ейми и Джо. В понеделник сутринта адвокатът ми съобщи, че няма да повдигат обвинения.
Твърденията ми вече бяха подкрепени с някои факти, а също от разказа на Ейми как Галиончи я отвлякъл, като нахлул в апартамента ѝ и притиснал на устата ѝ мокър парцал със сладникава миризма. Криминалистите установиха, че следите, които са намерили в калта около дома на Дони Уорд, са от обувките на Галиончи.
Малко след пладне в понеделник най-накрая ме изритаха. Таргънт лично дойде да ме вземе от ареста. Джо чакаше да ме закара у нас, но Таргънт отвори вратата на една стаичка за разпити и помоли да му отделя няколко минутки. Влязох и седнах до масата; бях вече без белезници и се радвах на свободата.
— Слушай — заговори полицаят. — Може би очакваш да ти се извиня.
— Очаквам само да се прибера вкъщи.
— Може би наистина заслужаваш извинение — продължи той, сякаш не бях казал нищо. — Снощи много мислих за това. Още не сме изяснили всички подробности, но ако истината е каквато изглежда сега… Може би си мислиш, че нарочно съм се опитал да ти лепна вината. Това не е така. Подозренията ми бяха породени от фактите, не плод на въображението ми, Пери. Ако не се бях опитал да ги обясня, нямаше да си свърша работата, нали така? Само това исках да направя. Опитвах се да обясня…
— Разбирам, Таргънт. Разбирам. Подозренията ти не бяха плод на въображението ти. Можеше да не вярваш толкова безрезервно на онова, което виждаш, или по-скоро можеше поне малко да ми повярваш, но знам, че това ти е работата, и разбирам, че се стараеше да си я вършиш.
— В такова разследване, когато някой усилено се опитва да натопи някого… Нещата не са никак ясни. Трудно е да повярваш в истината дори когато я виждаш.
— Колкото и да беше заблуден, твоята грешка не беше по-тежка от моята.
Той наклони глава и ме погледна изненадано.
— Така ли?
През трите дни, прекарани в затвора, имах достатъчно време да премисля всичко. С всеки изминал ден все по-малко харесвах начина, по който бях действал.
— Ти видя улики срещу мен и предпочете да не обръщаш внимание на нищо друго. Защото искаше да ме изкараш виновен. Не ме харесваше. Искаше да ме окошариш. Ами аз? Постъпих по същия начин с Алекс Джеферсън. Нарочих го за виновен заедно със сина му. Реших че са престъпници само защото не ги харесвах. Не се стараех да открия истината, а да докажа вината им. Ядосвах ти се заради поведението ти към мен, а постъпвах по същия начин към Алекс Джеферсън и сина му. Ти поне имаше достойнството да нарочиш някого, който още е жив.
Докато Таргънт говореше, погледът му шареше из цялата стая, но сега той ме гледаше право в очите. За известно време никой не каза нищо. След малко той се изправи.
— Прибирай се вкъщи, Пери. Прибирай се.
Ейми и Джо ме посрещнаха пред затвора. Когато ме видя, тя слезе от колата. Изтича при мен, прегърнахме се и за първи път почувствах, че всичко е свършило. Най-лошото бе отминало. Тя беше тук, жива и здрава, и аз бях с нея. По дяволите да вървят Томи Галиончи, Пол Брукс и всички други. Не бяха успели да ми навредят толкова, колкото можеха.