— Съжалявам.
— Няма нужда от извинения, Карън.
— Говорих с полицията. Научих най-важното, но съм сигурна, че има хиляди подробности, които не знам и не разбирам. Все пак знам, че всичко свърши, и то благодарение на теб. Ужасно съжалявам, Линкълн. Никога не съм вярвала в онова, което ми говореха за теб, но всеки ден изникваше нещо ново и просто…
— Ти просто реагира, както очакваха да реагираш. Те си играеха с чувствата ти. И Таргънт, и Галиончи. Искаха да те настроят срещу мен и почти успяха. Няма защо да ми се извиняваш. В най-важния момент, когато онзи полицай се появи, ти ми се довери. Позволи ми да се измъкна. Ако не го беше направила…
— Казаха ми за приятелката ти. Ейми Амброуз. Много се радвам, че е в безопасност.
— Тя е добре. Благодарение на теб.
— Добре.
Тя свали ръцете си от раменете ми и се отдръпна. Един порив на вятъра духна косата ѝ върху лицето, временно скривайки страха, умората, мъката. В този момент ми стана жал за нея, спомних си я в деня, когато взехме под наем яхта на Басовите острови, усмивката, на която бе способна тогава. Усмивката, която никога повече нямаше да се появи на лицето ѝ.
— Когато започна всичко това, когато убиха Алекс и полицията не можеше да ми обясни защо, аз се обадих на теб.
— Да.
— Обадих ти се, защото това семейство имаше прекалено много тайни. Или поне така ми се струваше. Скарването между Алекс и сина му… винаги съм искала да узная причината. Когато убиха Алекс, това се промени. Тогава трябваше да я узная.
Вече не можех да я погледна в очите. В тях имаше такова безпокойство, сякаш се подготвяше за ново разочарование.
— Сега знам, че ти можеш да ми помогнеш. Да ми помогнеш да разбера. Но изведнъж не съм сигурна, че го искам. Вече нищо не искам да знам.
Карън се изсмя през сълзи и поклати глава:
— Но трябва да знам. Чух една част от полицията, но искам да разбера останалото.
Разговаряхме отвън. Седяхме един до друг на стълбите пред къщата.
— Ако това, което ми казаха от полицията, е вярно, значи Алекс винаги е знаел, че Анди Доран е невинен.
Вгледах се в очите ѝ, после сведох поглед.
— Ето какво мога да ти кажа, Карън. Пол Брукс е убил Моника Хийт. Призна го пред мен. Анди Доран е мислил, че синът на съпруга ти я е убил. За известно време и аз смятах така. И двамата сме грешали.
— Да, но те са знаели. Алекс и Матю са знаели какво е станало.
— Да — отговорих и когато видях изражението ѝ, сърцето ми се изпълни с тъга.
— Алекс е помогнал — продължи тя. — Помогнал е да вкарат Доран в затвора, въпреки че е знаел кой е истинският убиец.
— Направил го е на цената на голяма жертва, Карън. Така е изгубил сина си. Спасил е сина на клиента си, а е изгубил своя.
— Изгубил е сина си… — повтори тя. — Да, така е. А когато синът му се е самоубил… когато се е застрелял в главата, защото се е страхувал, че някой ще му причини много по-големи страдания, той е обвинявал Алекс за това, нали? Мислел е, че Алекс е причината за това, което се случва.
— Мисля, че обвиняваше и себе си. Той не е бил дете, Карън. Накарали са го да посочи Доран, но решението е било негово.
Тя замълча за момент. След малко отново заговори:
— Мислиш, че Алекс е бил лош човек, нали? Как няма да го мислиш? Той е изпратил един невинен човек в затвора, извлякъл е изгода от това. Ти мислиш, че е бил лош човек.
Поклатих глава:
— Не, Карън. Не мисля така. Мисля, че през онази нощ се е поблазнил от парите и властта. И е попаднал в тяхната клопка. Съмнявам се, че си е давал сметка какво ще стане по-нататък, а когато лавината го е повлякла, вече не е знаел как да се измъкне. Затова плати скъпо. Повече, отколкото заслужаваше. Повече, отколкото който и да било би трябвало да страда.
Тя седеше със сведена глава, мълчеше.
— Казаха ли ти защо го убиха?
— Пол Брукс се е страхувал от него. Страхувал се е, че ще разкрие истината.
— Той е щял да го направи, Карън. Казал е на Галиончи, че е готов да признае всичко пред полицията, и го е посъветвал да направи същото. Искал е да го изпрати при Доран да му даде парите и да го увери, че ще бъде оправдан. Предполагам, че е имал нужда от няколко дни, за да се подготви. Да каже и на теб. Сигурно щяха да го осъдят. Вероятно щеше да лежи в затвора. Дори при най-доброто стечение на обстоятелствата това щеше да сложи край на кариерата му, щеше да се опозори по невъобразим начин. Но той е бил готов да го’ направи, за да възвърне отново честта си, Карън. Да предпази сина си и да поправи онова, което е сгрешил.
Тя заплака.
— Мисля, че ти много си му помогнала — продължи аз. — За него ти си била като убежище. Млада и добра, толкова далеч от неговия свят. Сигурен съм, че е изпитвал нужда да бъде близо до такъв човек.
Отново си я представих на яхтата, усмивката, която никога нямаше да забравя, огромната енергия и радост, която струеше от нея. Представих си как се е почувствал Алекс Джеферсън при срещата с нея, след като е бил извършил най-големия си грях, и разбрах какво е означавала за него. Дадох си много ясна сметка.
Тя избърса очи с връхчетата пръстите си. Потърках я по гърба, стиснах раменете ѝ и изчаках да си поплаче. Когато престана, погалих врата ѝ и я накарах да ме погледне.
— Ти ми каза, че Алекс твърдял, че си го излекувала. Че когато ти го е казал, си почувствала, че има нужда от теб по начин, който не си могла да си обясниш.
Тя кимна.
— Това вероятно е най-вярното твърдение, което някога си чувала, Карън. И би трябвало много да се гордееш с това.
Поседяхме още известно време. Накрая се изправих, прегърнахме се и когато почувствах, че сме останали така прекалено дълго, а няма голяма полза, отидох при пикапа, качих се и я оставих сама със скръбта ѝ. Понякога човек няма какво друго да направи.