Исках Мат Джеферсън да ми каже какво толкова лошо е направил баща му. Сега, след като и двамата бяха мъртви, исках да имам поне десет секунди, за да му кажа, че баща му е смятал да поправи грешката си.
Взех магнит и закачих пощенската картичка на хладилника. Нали така човек прави с нещата, които иска да си спомня.
Агенцията остана затворена три седмици, докато се криех от медиите при Ейми. Като член на тази досадна пасмина тя знаеше всякакви хитрини как да избягаш от тях. Докато ме нямаше, клиентите попадаха на съобщение на телефонния секретар, което ги информираше, че ще отсъствам за неопределено време. В понеделник на третата седмица, след като затворих офиса, Джо дойде да ми каже, че трябва отново да отворя фирмата.
— Ако останеш затворен още една седмица, Линкълн Пери, има опасност да загубиш бизнеса. Когато клиентът се свърже с друга агенция, той най-често продължава да използва нейните услуги.
— Прав си, Джо, но преживях тежък период. Не можех да работя. Знаеш го.
— Да, знам. А сега ти казвам, че е време да започнеш отново.
Бяхме в хола на апартамента ми и Джо бърникаше абажура на една лампа, който бе решил, че стои накриво. Не ме поглеждаше.
— Време е отново да започна. Това важи ли и за теб, Джо?
Той спря да си играе с абажура.
— Не, Линкълн Пери. Боя се, че не.
Погледнах го. Изглеждаше тъжен, но решението му бе окончателно. Отдалечи се от лампата и закрачи из стаята.
— Тази зима ще почивам. Ще се махна от града, ще отида някъде на топло. Няма да издържа още една зима в този град. Поне засега. Знаеш ли, че никога не съм прекарвал зимата на друго място? Можеш ли да повярваш? Всички екскурзии, на които съм ходил с Рут, са били през лятото или есента. Може да е имало и някоя през пролетта. Зимата обаче винаги съм прекарвал в Кливланд и по дяволите, имам нужда от почивка. Мисля си за Флорида, може би Тексас, някъде покрай Залива.
За около минута бях като онемял. Когато възвърнах способността си да говоря, изрекох само една дума:
— Добре.
Той най-после спря да крачи и седна на стола срещу мен, поглади брадичката си и се загледа в килима.
— Трябва да си почина, Линкълн. Нямам представа колко ще продължи, но знам, че ще ми трябва известно време. Ще се справиш и без мен.
— Да — отговорих, — но няма да е толкова забавно.
Той изсумтя:
— По дяволите, почти както когато имаш истинска професия. Знаеш ли, много хора не са имали късмета да работят с мен. Сега трябва да оцениш какъв щастливец си бил.
Усмихнах се, макар и с мъка:
— Добре, Джо. Но да не изчезнеш някъде. Когато дойде пролетта и започна да се затопля, искам да си вдигнеш багажа и да се върнеш на север.
— Дадено.
Тръгна през първата неделя на декември. Състоянието на ръката му се подобряваше, но въпреки това имаше нужда от помощ, когато товареше багажа си в колата. Отидох да му помогна и той постоянно ръмжеше недоволно зад гърба ми. Когато най-сетне затворих багажника и се отдръпнах от колата, Джо ми даде ключовете от къщата.
— Не забравяй да поливаш цветята. И нали се разбрахме — без купони!
— Дадено.
Ейми излезе от къщата и дойде, при нас.
— Това ли е? Наистина ли ще ни оставиш така?
— Тръгвам, драга. Знам, че ще ви липсвам.
Тя го прегърна и го целуна по бузата. Духаше студен вятър и сивите облаци в небето обещаваха сняг. Според прогнозата се очакваха обилни снеговалежи. Джо закопча якето си и се усмихна.
— След няколко часа ще седя по фланелка край някой басейн.
— Няма нужда да ни дразниш.
Замълчах за минутка, после добавих:
— Обаждай се, Джо.
— Непременно.
Стиснахме си ръцете и той се качи в колата. Докато стигне Тенеси, показателят на километража на проклетия „Таурус“ сигурно щеше да се удвои. Запали двигателя. Ударих с ръка по багажника, после се отдръпнах и му помахах. Той излезе от алеята и зави по „Чатфийлд“ към изхода на магистралата на Западна 150-та улица. Изпратих го с поглед и в главата ми пак прозвучаха думите на Анди Доран: „Трябваше само да преживея зимата. Само да преживея зимата.“
Ейми се приближи и обгърна с ръка кръста ми.
— Ще ми липсва.
— И на мен.
Тя се притисна до мен, после се отдръпна.
— Недей да тъгуваш за него. Имам планове за нас двамата.
— „Браунс“ ли играят? Добре. Можем да ги гледаме.
— Да украсим апартамента ми за Коледа. Играчките не се закачват сами.
Погледнах я ужасено, после — към булеварда.
— Ако бягам бързо, още мога да го настигна.