Накрая, след поредния завой видях изписана на ръка табела, която гласеше: „Ябълкова градина — след пет километра завийте наляво“. Хората бяха достатъчно съобразителни, за да не си дадат труда да пишат име на улица или нещо подобно, което бе излишно. След пет километра завих наляво и намерих градината.
Главната сграда бе дълга барака, боядисана в червено. През широко отворената двойна врата се виждаха купища бурета и сандъци, преливащи от ябълки, на верандата под сянката на големи дървета бяха натрупани тикви. Бяха се появили облаци; слънцето, което цяла сутрин напичаше, сега бе забулено от тънка сивкава пелена. Влязох в бараката. Вътре стояха няколко жени, вземаха някоя ябълка, вдигаха я, оглеждаха я на светлината и се мръщеха, търсейки най-малкия дефект. На касата при входа работеха две момичета, но въпреки това опашката беше дълга. Със сигурност някъде наоколо имаше началник. Минах през цялото помещение, видях табелка „Пресен ябълков сок“, сочеща навън, и тръгнах натам.
Каменна пътека, оградена от късни есенни цветя водеше към беседка до голямо изкуствено езеро. Хълмовете на другия бряг бяха покрити с големи дървета, чиито цветове някак си изглеждаха още по-ярки под скупчващите се облаци. Навън нямаше друг освен мен; цареше тишина и спокойствие, погледнах беседката и си помислих, че е прекрасно място да прекараш един следобед с някого на бутилка шампанско. Добре, че Ейми се отказа да идва, защото щях да се изкуша да го направим.
Заобиколих бараката, търсейки мястото, където продават ябълков сок. Завих зад ъгъла и се натъкнах на голяма метална машина, издаваща тихо бръмчене. До нея червенокоса жена държеше поднос с пластмасови чашки, пълни с тъмнокафява течност.
— Опитайте.
— Аз всъщност търся…
— Опитайте — повтори тя и ме погледна така, сякаш ако откажа, може да ми се случи нещо много лошо: например да ме потопят в карамел и да ме овалят в орехи.
Бързо взех една чашка и отпих.
— Хубаво е, нали? — попита тя, като ме наблюдаваше внимателно.
— Толкова, че ми се подкосиха краката.
— Току-що изстискан. Кажете сега с какво мога да ви помогна?
— Търся управителя или собственика.
— Аз съм и двете. Кара Рос. — Заради подноса не можа да ми подаде ръка, но леко кимна. — С какво мога да ви бъда полезна?
— Трябва да говоря с един от служителите ви. Мат Джеферсън.
— Сериозно?
— Не работи ли тук?
— О, да, работи. Просто никой никога не го е търсил. Мат е доста затворен. Той отговаря за беритбата.
— Да, казаха ми.
— В момента е в градината, работи. Разработваме нов парцел на няколко километра оттук. За да отговорим на търсенето, нали се сещате.
— Как мога да открия Мат на този нов парцел?
— По-добре да изчакате час-два. Освен ако не е спешно.
Поклатих глава:
— Важно е, но мога да почакам. Тук ли ще дойде?
— Да, той живее тук. Елате с мен.
Минахме покрай сокоизстисквачката и влязохме в тъмен коридор. По средата му дремеше старо куче, но Кара Рос го прескочи, сякаш не съществуваше, и аз последвах примера ѝ. Влязохме в главното помещение на бараката, собственичката остави подноса на един тезгях и се обърна към мен:
— Ако искате, ще оставя бележка на вратата на Мат. Ще си тръгна, преди да се върне.
— Кога ще бъде това?
— Работи до залез. До около седем часа. Тогава трябва да се прибере.
Кара Рос взе химикалка и листче с формата на ябълка.
— Какво да запиша?
Не ми се стори уместно Джеферсън да научи за смъртта на баща си от бележка с формата на ябълка, залепена на входната му врата. Малко по-добре щеше да е, ако научи, че е милионер, но все пак предпочитах да му го кажа лично.
— Напишете само, че един човек от Кливланд иска да го види.
— Без име?
— Не се познаваме. Идвам по семейни дела, но не сме роднини.
Тя написа:
Мат…
Един човек от Кливланд иска да те види. Ще дойде довечера. Семейни дела.
— Добре ли е така?
— Идеално.
— Ще оставя бележката на вратата му. Когато дойдете, тази част на сградата ще е затворена. Ще ви покажа къде е апартаментът му.
— Чудесно. Благодаря ви за помощта.
— Няма защо. — Тя се усмихна. — Знаете ли, този ябълков сок, който толкова харесахте, се продава.
— Мога да изпия десет литра още сега.
Купих си един литър сок и килограм ябълки. Хитра тактика — винаги се старай да спечелиш благоразположението на местните. Кара Рос отново ме заведе отзад, за да оставим бележката на вратата на Джеферсън, който живееше в преустроената като апартамент плевня на бивш обор с изглед към езерото и гората. Не беше зле.