— Един човек от Кливланд… Семейни дела — прочете тя бележката и се засмя. — Обзалагам се, че ще събуди любопитството му.
Това бе очевиден намек за собственото ѝ любопитство, но не смятах да казвам повече на никого освен на младия Джеферсън. Нямаше да му навреди, ако се поизмъчва от любопитство половин час, докато се появя.
— Сигурна ли сте, че бележката няма да падне?
Кара Рос внимателно залепи листчето с форма на ябълка така, че вятърът да не може да повдигне края му. Отдръпна се назад и го огледа доволно.
— Сега няма как да не го прочете.
— Чудесно.
Вятърът се беше усилил, носеше сухи листа и аз бях доволен, че бележката ми няма да отлети в езерото. Исках да съм сигурен, че синът на Джеферсън ще ме очаква.
5.
Карах към Моргантаун по път, олицетворяващ есента по начин, по който хората от града я виждат изобразена само на картина или картичка. Обагрени в алено и златисто дървета покрай ниви с изсъхнала и изпочупена царевица под бледосивкаво небе. През краткото време, което бях прекарал в овощната градина, се бяха натрупали облаци и това унищожи шансовете ми да се насладя на залеза. Беше захладняло, но още не валеше.
Моргантаун много приличаше на Нашвил, но нямаше тази подчертана туристическа насоченост. Докато чаках зелено на един от двата светофара в градчето, се замислих, че ако направя черно-бяла снимка на улицата пред мен и каменните сгради с разноцветни навеси и затъмнени прозорци, само по съвременните автомобили ще личи, че не е правена през петдесетте. На един магазин имаше табела, че продават ръчно изработени мебели; друг рекламираше кленов сироп. Това бе едно от онези места, които те карат да се радваш, че си се отклонил от главния път, далеч от сервизните станции на магистралите с ресторанти на самообслужване и паркинги за камиони.
Помотах се из градчето, за да убия времето, зяпах магазините и кимах на поздрав на минувачите, после влязох в едно ресторантче и отделих четирийсет минути за вечеря. Когато тръгнах обратно към ябълковата градина, започваше да се свечерява, дърветата хвърляха дълги сенки върху шосето, ярките им цветове преминаваха в матово кафяво. Карах на отворен прозорец, но въздухът, който влизаше, бе достатъчно студен, за да ме накара да съжаля, че не съм си взел още едно кафе за из път.
Голямата барака в овощната градина беше тъмна, вратата — затворена, паркингът — празен, ако не броим няколкото работни автомобила. Лампите край входа осветяваха няколко скулптури от царевични стебла, сено и кратунки, на един стълб до бараката висеше плашило. Спрях и вдигнах прозорците, предното стъкло веднага се запоти от разликата в температурата.
Слязох и се заслушах в тишината. На улицата пред апартамента ми винаги има движение, често се чува силна музика или пък вой на сирени. В тиха нощ мога да чуя някоя жена, говореща по телефона от кабриолета си, или силния смях на мъже, излизащи от близкия бар. Тук единственият шум идваше от вятъра. Не вой или свистене, а непрестанно шумолене в листата на дърветата и тревата.
Минах покрай главния вход на бараката и заобиколих отзад по пътя, по който Кара Рос ме беше завела по-рано. Обувките ми тропаха по дъските, луната беше във формата на полукръг и даваше единствената светлина от тази страна на сградата. Знаех, че за тази фаза на нощното светило има някаква специална дума — първа или последна четвърт, не знаех точно; имаше медно червен цвят, какъвто може да се види само през есента. Завих зад ъгъла и намерих вратата на преустроената плевня.
Бележката бе свалена, нямаше и следа от тиксото. Похлопах с юмрук по грубото дърво и зачаках. Никой не отвори и не чух някой да се движи на горния етаж. Отново почуках, но пак нищо. Нямаше брава, само някаква странна дръжка с форма на кука и ключалка. Дръпнах дръжката, но вратата не се отвори. Синът на Джеферсън бе взел бележката, но не ме беше изчакал. Може би не беше толкова любопитен да разбере за какво става дума, колкото очакваше Кара Рос.
Обърнах гръб на вратата, пъхнах ръцете си в джобовете и свих раменете си заради студа. Пред мен черната повърхност на езерцето бе надиплена от вятъра. Изведнъж забелязах някакъв силует в беседката.
Нямаше лампа, но очертанията на човека се виждаха ясно. Седеше на пейката под изящната дървена решетка, изпълняваща функцията на стена, неподвижен като плашилото пред бараката. Леко потреперих, когато го видях — присъствието на човек на такова пусто място нощем ми се стори някак заплашително. Дадох си сметка, че това трябва да е синът на Джеферсън. Ако живеех тук, и аз щях да прекарвам вечерите край брега. Беседката и езерото бяха на трийсетина метра от бараката, затова ми се стори странно, че не ме е чул, но може би вятърът отнасяше звука в друга посока. Тръгнах по пътеката към беседката, като внимателно стъпвах в тъмното.