Когато изминах половината разстояние, видях, че е седнал с гръб към езерото и с лице към мен. Не можеше да не ме е видял пред вратата си, но въпреки това продължаваше да седи безшумно и да ме гледа. Понечих да извикам, да го поздравя, но поведението му бе толкова странно, че ми се стори някак неуместно да наруша тишината, затова продължих мълчаливо към него.
Изкачих стъпалата на беседката и застанах на няколко крачки от него. Мъжът носеше дънки и дебела фланелена блуза; гъстата му тъмна коса висеше до раменете, а няколко кичура закриваха лицето му. Брадичката му бе опряна в гърдите, но очите му бяха насочени към мен. На парапета до него имаше бутилка уиски, почти празна. Отворих уста да заговоря, но тогава видях револвера.
Оръжието бе на пейката до него, но макар че очите ми още не се бяха нагодили съвсем към тъмното, видях, че ръката му е върху ръкохватката, а пръстът — на спусъка. Държеше дулото насочено към мен. Спрях и преместих погледа си от револвера към безизразните черни очи, които ме гледаха равнодушно.
— Баща ми е мъртъв, нали?
Гласът му беше безизразен като очите.
Постарах се да гледам лицето му, а не оръжието.
— Да. Мъртъв е. Това съм дошъл да ви кажа.
Той вдигна револвера и го насочи към гърдите ми; деляха ни около два метра. При такова разстояние уменията на стрелеца не играят роля. Дори да беше изпил цялото липсващо количество уиски от бутилката, нямаше как да не улучи.
Стоях колкото можех по-неподвижно. Устата ми пресъхна като пустинен пясък след кратък порой, сърцето ми затуптя лудо, чувствах пулса си в слепоочията и китките си, а мускулите на краката ми затрепериха като след дълго тичане.
— Чуйте ме… — започнах, но той веднага ме прекъсна.
— Можех да ви убия. Можех да ви застрелям още щом се появихте зад ъгъла.
Замълчах. И преди са ме заплашвали с оръжие и на няколко пъти дори съм успявал да убедя човекът, който го държи, да го свали, но случаят не беше такъв. В поведението на Джеферсън не личеше никаква нерешителност, нито следа от бушуващите емоции, които обикновено изпитват хората, държащи оръжие. Той говореше и седеше като актьор, останал сам на сцената — всички други са си тръгнали, светлините са изгаснали, но той знае ролята си и ще я изпълни до край.
— И да ви бях убил обаче, нямаше да помогне, нали? Защото не сте сам.
Сега почувствах, че трябва да кажа нещо, макар че не знаех какво, а и с този револвер, насочен срещу мен, не исках да рискувам с неподходящи думи. Преглътнах и се опитах да се успокоя, така че когато заговоря, гласът ми да е равномерен и да не внесе допълнително напрежение.
— Той поне имаше причина да го направи — добави Джеферсън. — Вие го правите само от алчност.
Револверът се помести, видях го като проблясък, но в мрака не можах да разбера какво прави, забелязах само движението и инстинктът ми за самосъхранение ме накара да направя нещо. Чух изщракването на петлето и непохватно скочих на една страна, с което нямаше да постигна нищо, ако вместо да лапне дулото на оръжието, синът на Алекс Джеферсън го беше насочил към мен.
Револверът изгърмя толкова силно, че заглуши всички други шумове, куршумът излетя през тила на Матю Джеферсън и разпръсна мозъка му над езерото. Тялото му се заклати назад, но рамото му се удари в парапета и залитна напред. Падна върху пейката и се търколи по очи в краката ми, откривайки пред погледа ми пулсиращия кратер в тила му.
Мисля, че се опитах да изкрещя и може би дори съм го направил, но дори така да е станало, не съм чул собствения си глас — само ехото от изстрела, което още звучеше в ушите ми, дори по-силно от истинския гърмеж. Погледнах сина на Джеферсън, бликащата кръв от главата му, уплашено заотстъпвах назад, прескочих парапета на беседката, без да отмествам очи от трупа. Преметнах се и паднах непохватно в храстите отзад, изпълзях от тях и хукнах към бараката. Когато я достигнах, седнах на земята и се втренчих към беседката.
Матю Джеферсън не стреля по мен. Държеше револвера към мен, бе само на няколко крачки, а после стреля. Но не по мен. Не ме застреля.
— Не стреляха по теб — изрекох високо. — Не стреляха по теб.
Надявах се, че като чуя глас си, ще се успокоя, но вместо това затреперих. Започна от ръцете ми и се разпространи по цялото ми тяло. Насилих се да се изправя и да отида до каменната пътека. Застанах там, дишайки дълбоко, докато престана да треперя, после извадих мобилния си телефон от джоба. Опитах се да го отворя, но го изпуснах в тревата. При втория опит успях да набера трите цифри, които исках.