Дадох им необходимата информация. Диспечерката искаше да ме задържи на линията, докато патрулната кола пристигне, но затворих. Бавно се върнах при беседката, изпитвах нужда отново да видя трупа — може би за да се уверя, че не е моят.
Около тялото се беше образувало езерце от кръв. Револверът бе паднал наблизо. Миризмата на кръв беше натрапчива дори тук, на открито и въпреки постоянния вятър.
— Ти си милионер — казах на трупа. — Това бях дошъл да ти кажа. Не знам за кого, по дяволите, ме помисли, но само това исках да ти кажа.
Не можех повече да го гледам, извърнах се и се загледах към езерото, в което бе потънала част от черепа му. Луната се отразяваше в бутилката от уиски на мястото, където бе седял мъртвецът, под нея имаше някакво листче. Приближих се и видях, че е бележката с форма на ябълка, която Кара Рос бе написала:
Мат…
Един човек от Кливланд иска да те види. Ще дойде пак довечера. Семейни дела.
6.
Първият полицай от шерифството, който пристигна, изглеждаше на не повече от четиринайсет-петнайсет години. Нервно започна да се мотае из паркинга, като говореше по радиостанцията си, и когато му извиках, подскочи, сякаш стрелях по колата му.
— Там има труп — казах му, като излязох на осветеното петно на паркинга. — И много кръв. Правили ли сте оглед на местопроизшествие?
Той поклати глава и колебливо отстъпи назад. Проклетият му хлапак се страхуваше от мен.
— Някой друг ще дойде ли?
Той преглътна с мъка, кимна и измънка:
— Да, сър. Щатската полиция.
— Искате ли да ги изчакаме? — предложих внимателно.
— Ами, да. Защо не?
После явно осъзна, как ще изглежда, ако щатските го заварят да чака на паркинга с мен, без дори да е погледнал трупа, и добави:
— Всъщност може би трябва… така де, да отцепя района.
Кимнах бавно:
— Добре. Елате с мен.
Бяхме извървели половината път до беседката, когато шумът от втора кола, навлизаща в постлания с чакъл паркинг, дойде като спасение за хлапето. Обърнахме се. Автомобилът беше цивилен. Форд „Таурус“, какъвто имаше и Джо.
— Това ли са щатските?
— Да — облекчено отвърна младежът.
Тръгна да се връща към паркинга. От втория автомобил слезе цивилен полицай и заслиза към нас. Срещнахме се при ъгъла на бараката, под една от външните лампи.
— Самоубийство — обяви младият полицай, като леко се изпъчи, опитвайки се да впечатли по-старшия.
— Аха — измърмори цивилният. — Имах такива подозрения, след като диспечерите ми казаха, че има сигнал за самоубийство.
Младокът се умърлуши.
— Вие кой сте? — попита цивилният полицай.
Беше безличен във всяко отношение — среден на ръст с нормално телосложение, нито красив, нито грозен, един от хиляди хора, които подминаваме на улицата, без да забележим.
— Линкълн Пери. Аз се обадих.
— Вие ли намерихте трупа?
— Видях как се гръмна.
— Аха. — Той кимна и извади малък касетофон от джоба си. — Линкълн Пери. Хубаво име. Аз съм Роджър Бруър от щатската полиция.
Включи касетофона и го поднесе към устата си, каза името си, датата и часа, описа къде се намираме, какво са му казали диспечерите и какво е научил от мен. След като направи всичко това, изгаси касетофона и ми кимна:
— Водете.
Последваха ме зад бараката и когато излязохме на тъмно, щатският полицай извади фенерче. Заведох ги при беседката.
— Ето го. Предполагам, че трябва да изчакам встрани.
— Да.
Цивилният се приближи, без да издава някакво безпокойство; младокът го последва плахо. Когато видя трупа, Бруър изсвири удивено и поклати глава:
— Доста добре се е справил, а?
Не коментирах. Младият полицай пребледня, застана от другата страна на беседката, опря се на парапета и се извърна да не гледа. Вятърът се беше усилил, бе станал по-студен, вдигаше вълнички в езерото и ме смразяваше. Събори няколко листа от дърветата и едно падна върху гърба на Матю Джеферсън. Бруър го махна с показалеца си.
Гората и езерото се осветиха от мигаща лампа и до бараката спря трети автомобил — патрулна кола на щатската полиция. Слязоха двама униформени, с високи черни ботуши и шапки с периферия.
— Изчакайте тук, ако обичате — нареди Бруър.