Отне им половин час да ме регистрират в ареста. Позволиха ми да остана с личните си дрехи, но ми взеха колана, за да не се обеся. Заведоха ме във вътрешността на сградата през няколко дебели стоманени врати, които се затваряха със силно, глухо тракане. Вратите в затворите винаги ми навяват мисли за люкове на подводници — всяват същото чувство за обреченост, когато се затварят.
Бях сам в килия, но отсреща имаше някакъв изпаднал пияница, който искаше да му разкажа за престъпленията си. Попита ме за какво са ме прибрали.
— За незаконно варене на уиски — отговорих.
Легнах и му обърнах гръб. Преди да заспя, си помислих, че Ейми е пропуснала голям купон.
Бруър дойде рано сутринта, вероятно не беше мигнал цяла нощ, както се случва с повечето усърдни полицаи. Изглеждаше ми добър професионалист, просто сега леко се беше заблудил.
— Добре ли спахте? — попита, след като надзирателят ме пусна и ме поведоха през серия от врати към малка стая за разпити, на чиито стени бяха прикачени окови.
— Свършихме ли вече с тези глупости? — сопнах се аз. — Искам да се прибера преди обяд.
— Не бързайте толкова.
Надзирателят излезе и с Бруър останахме сами. Беше се преоблякъл, носеше дънки и горнище на анцуг — всекидневни полицейски дрехи. Брадата му бе набола, значи не е имал много свободно време преди втората си среща с мен.
— Направих някои справки — отбеляза той. — Излиза, че сте били доста добър полицай. Имате сериозни успехи като детектив, което е хубаво. Това придава повече достоверност на показанията ви.
— Съжалявате ли вече за постъпката си?
Той почука с молива си по масата пред него.
— Има обаче няколко неща, които ме притесняват. Например защо способен детектив като вас не спомена няколко много интересни подробности в свидетелските си показания. Например ареста за нападение срещу бащата на покойния. Или романтичната ви връзка с мащехата му.
— Прекалено много несъществени подробности биха разводнили показанията.
— Мислите ли, че съм дошъл да си разменяме остроумни забележки?
— Натам вървят нещата.
— Вече не. — Той се наведе напред. — Така, казах, че снощи пропуснахте да споменете някои доста интересни подробности, господин Пери. Казахте, че сте дошли да съобщите на Джеферсън за смъртта на баща му.
— Да, така е.
— Не казахте обаче, че е трябвало да му съобщите, че е наследил няколко милиона.
— Това са семейни дела. Не съм склонен да обсъждам финансовото състояние на клиентите си, господин Бруър.
— Разбира се. Така, нека да видим какво ми казахте вчера, съгласен ли сте? — Извади малък бележник от джоба си и го отвори. — Казахте ми и няколко пъти повторихте, че Матю Джеферсън вече е знаел за смъртта на баща си. Това е било първото, което ви е казал.
— Точно така.
Бруър затвори бележника.
— Ако е знаел, че баща му е мъртъв, би трябвало да се е досетил, че е наследил сериозно състояние, нали? Странен мотив да се самоубие, не мислите ли?
— С баща си са били в лоши отношения. Може би не е очаквал, че ще получи наследство. Може би това е част от емоционалния му проблем: че не само е изгубил баща си, а и наследството.
— Ако са били в лоши отношения, както ми казахте и снощи, защо баща му му се е обаждал три пъти за последните няколко седмици?
Облегнах се назад и го погледнах. Не блъфираше; личеше по изражението му. Ако се е обадил на съдията у дома и е взел разрешение за телефонна разпечатка, напълно възможно бе да я е получил сутринта.
— Интересно, нали? — каза Бруър, като ме наблюдаваше.
— Може би — отговорих равнодушно.
Беше повече от интересно, но не исках Бруър да разбере, че ме е грижа. По дяволите, дори не исках да мисля за това. В момента ме интересуваше само как да си проправя път през трите заключени врати, делящи ме от паркинга.
— Ами парите? — продължи Бруър. — Милионите, които синът е трябвало да получи? Е, след като той вече е мъртъв, парите отиват право при вдовицата. Същата вдовица, която преди време е била ваша годеница.
Той разпери ръце и се подпря на масата.