— Знаете ли, ако бях параноик, сериозно щях да се запитам дали да вярвам на показанията ви, господин Пери.
— Не съм се виждал с Карън Джеферсън от години, Бруър. Обадете се в кливландската полиция и поразпитайте. Повярвайте ми, след смъртта на съпруга ѝ подробно са проверили връзката ни.
— Задължително ще говоря с Кливланд. Сега обаче още не съм свършил с вас. Искам да знам защо, по дяволите, сте приели тази задача. Или — и това е още по-интересен въпрос — защо, по дяволите, са ви възложили тази задача. Разтрогнали сте годежа си с тази жена, пребили сте бъдещия ѝ съпруг и от години не сте поддържали връзка. После убиват съпруга ѝ и вие изведнъж ставате семеен приятел.
— Не съм семеен приятел. Просто си върша работата.
— Да съобщавате на хората за смъртта на техни близки, това ли ви е работата?
— Трябваше да го открия. Никой не знаеше къде е.
— Никой освен баща му.
Свих рамене.
— Да — продължи Бруър. — Баща му е знаел къде живее, защото му се е обаждал. Или някой друг му е телефонирал от къщата в Пепър Пайк. И ако бащата е говорил със сина си, мамка му, не ви ли се струва адски странно, че не е споменал на жена си? Да каже: „Скъпа, помниш ли момчето, с което от няколко години не се бяхме чували? Оказва се, че е в Индиана и работи в ябълкова градина…“
Няколко минути поседяхме мълчаливо и се гледахме; Бруър потропваше по масата с проклетия молив.
— Снощи ми казахте, че покойникът е бил в лоши отношения с баща си, но се оказва, че не е вярно. Днес ми казвате, че не сте поддържали връзка с вдовица, която съвсем скоро ще наследи голямо състояние. Питам се дали е вярно. Просто размишлявам на глас.
— Колкото и да ме ласкае, че ме включвате в мисловния си процес, искам вече да си тръгвам.
— Както вече казах, няма нужда да бързате толкова.
Изправих се.
— Освободете ме или ме арестувайте за нещо, Бруър. За нещо по-сериозно от водене на частно разследване без разрешително за частен детектив, валидно в Индиана. Или ми осигурете адвокат и ми дайте телефон, за да разтръбя в медиите как ме задържате без основание.
Той остана седнал и ме погледна спокойно, нито враждебно, нито добронамерено, просто замислено.
— Мислите, че тук пасем трева, нали? Мислите ме за някой тъп селяндур, дето му е писнало да търси домашни лаборатории за амфетамини?
— Не, не мисля така, Бруър. Мисля — или поне мислех допреди малко — че сте способен полицай. Умен човек. Но не ми харесва да гледам как един способен, умен полицай си губи времето.
Той стана, отключи вратата, отвори я и ми направи път да мина. Почти бях излязъл, когато ме хвана за ръката. Направи го бавно, може да се каже нежно, но ме стисна като с клещи. Постави тънките си пръсти върху рамото ми и натисна с палец една болезнена точка. Задържа ме така, извъртя главата си настрани и ме погледна в очите.
— Снощи предложихте да проверя палеца на умрелия за отпечатъци от петлето на револвера.
— Направихте ли го?
— Да. Имаше. Когато видях, си помислих, че съм вкарал в ареста един умен човек. Започнах да съжалявам. После се почудих дали не е прекалено умно. Отпечатъци от петлето върху палеца. Странно е да си спомниш тази подробност само час след като си станал свидетел на такава травматизираща случка.
— Аз съм детектив, Бруър. Станало ми е рефлекс.
— Според патолога отпечатъкът от петлето може да е оставен, като някой е сложил револвера в ръката на жертвата и е натиснал петлето с палеца. Каза, че трябвало да се направи много бързо, веднага след убийството, но било възможно отпечатъкът да остане, след като кръвообращението спре.
Пресегнах се, стиснах китката му с пръсти, свалих ръката му от рамото си и го избутах с лакът. Действията ми бяха също като неговите — агресия, скрита в бавни, внимателни движения. Останах втренчен в очите му и той не се опита да ме спре. Обърнах му гръб и отидох до следващата заключена врата. Спрях и го погледнах с очакване. Той се поколеба, после дойде и отключи.
— Приятно ми беше, Бруър. Жалко, че няма да се срещнем повече.
— О, ще се срещнем. Смятам да присъствам, когато ви съдят за убийство.
Бе от онези хора, по чиито очи никога не можеш да разбереш дали говорят сериозно, или се шегуват.
8.
Когато стигнах Кливланд, слънцето се виждаше като сплескана червена топка в огледалото ми. Спрях да обядвам, защото бях пропуснал вкусната затворническа закуска, но иначе карах без да спирам и без да се притеснявам, че могат да ме спрат за превишена скорост. Когато си заподозрян за убийство, глобите са малък проблем. Линкълн Пери, магистралният бандит. Ако се стигнеше дотам, трябваше да се въоръжа с автомат и да се готвя за сериозна престрелка.