Влязох в града по 71-во в посока запад, където живеех. В Брукпарк обаче завих по шосе 480 на изток. Носех дрехите си от предишния ден, бях брадясал, уморен и скован, но още не исках да се прибера у дома. След като един човек си пръсна мозъка пред очите ми, след като бях прекарал една нощ в затвора и едно ченге ме нарече убиец, имах да изясня някои неща. Струваше ми се съвсем уместно да направя една разходка до Пепър Пайк.
Когато спрях на алеята, къщата и всичките ѝ прозорци блестяха на светлината от залязващото слънце, стъклата отразяваха аленото сияние към очите ми. Слязох и опрях ръка върху капака, беше нагорещен от продължителната работа на двигателя. Колкото повече караш една кола, толкова повече ти се струва, че е живо същество. Като в оня стар филм, където Стив Маккуин играе механик на един военен кораб. „Камъчета на плажа“, така ли се казваше? Хубав филм. Той обичаше онзи проклет корабен двигател. Накрая Маккуин умира. Опитва се да спаси една жена, ако правилно си спомням. Може би трябваше да си стои в трюма при машините.
Извървях пътеката до къщата с наведена глава, потънал в мисли за Маккуин и корабния двигател. Когато стигнах до вратата, видях, че вече е отворена. Карън стоеше на прага и ме гледаше със зачервени очи.
— Чух колата.
— Така ли?
Без да чакам покана, минах покрай нея и влязох в хола. Седнах на същия диван, както при предишното си идване, и зачаках.
Карън дойде след минута, след като затвори входната врата и заключи всички ключалки. Чух шума от резето, дрънченето на веригата. Слушах и си представях как е изтичала към вратата, щом е чула бръмченето на пикапа ми, спомних си как при последното ми посещение разля виното си, когато телефонът иззвъня. Доста беше нервна.
— Казаха ми какво е станало.
Носеше дънки и горнище на анцуг, но от онези, които купуваш за по триста долара от магазин, в който всички служители ходят на маникюр веднъж седмично и никога не са си купували рок албум.
— Кой?
— Полицията в Индиана. Снощи се обадиха.
— Казаха ли ти, че ме задържаха в ареста?
Очите ѝ се разшириха.
— Не. Какво? Не. Казаха само… детективът каза, че трябва да вземе показания от теб и иска да потвърдя всичко.
Усмихнах се:
— Доста дълго им отне да ги проверят. Достатъчно дълго, за да ме настанят на удобно легло зад решетките.
Тя издърпа ръкавите на скъпия анцуг над китките си.
— Линкълн, съжалявам. Не знаех. Дори не ми беше казал, че отиваш в Индиана.
— За парите, които пръскаш, реших да го уведомя лично.
— Разбирам. Не мога да повярвам, че е станало така.
Съвсем скри ръцете си в ръкавите, скръсти ги на гърдите си. Поглеждаше ме плахо за миг, после отместваше очи към някой неодушевен предмет в стаята. Основата на лампиона явно ѝ беше любимият обект.
— Доста неочаквано — съгласих се, като я гледах изпитателно. — Ненормалният кучи син лапна револвера и издуха хубаво парче от черепа си. Беше по-близо до мен, отколкото ти си сега.
Тя ме погледна невярващо:
— Ужасно.
— Адски странно.
Дадох си сметка, че повтарям думите на Бруър от снощи. Сега аз бях в неговата роля. Надявах се да имам по-голям успех.
Карън мълчеше, седеше вторачена в основата на лампиона.
— Представи си да се самоубиеш малко преди да наследиш няколко милиона. Е, какво ще кажеш? Лош късмет. Само че знаеш ли кое е най-странното, Карън? Той знаеше, че баща му е мъртъв. Каза ми го още щом ме видя, както си седеше с револвера и бутилка уиски.
Тя вдигна глава и ме изгледа с широко отворени очи.
— Какво?
— Не знаеше ли?
— Не, разбира се. Откъде може да е узнал?
Останах загледан в нея известно време. Тя не отмести очи, но явно се чувстваше некомфортно.
— Трябва да си много глупава, ако си мислиш, че не мога да разбера когато ме лъжеш, Карън. Ако имам някакви спомени от теб, това е как изглеждаш, когато лъжеш. Запечатало се е в паметта ми.
Тя се облегна назад и отпусна ръцете си.
— Моля?
— Не ме лъжи — изрекох с леден глас. — Един човек се застреля пред очите ми и със същата лекота можеше да гръмне и мен. Може би дори е мислил да го направи. После прекарах една нощ в затвора и един детектив от Индиана иска да ме вкара там за дълго. Търпението ми много лесно се изчерпва, Карън.
Тя изглеждаше, сякаш ще заплаче.
— Линкълн, не съм…
— Знаела си, че Алекс и синът му са поддържали връзка. Когато ти казах, че Матю е знаел, че баща му е мъртъв, ти се престори на изненадана. Това беше глупав ход. Първо, защото познавам, когато лъжеш, и второ, защото полицаят, който ти се е обадил, ти е казал. Той е способно ченге и със сигурност е искал да изясни тази подробност. Попитал те е откъде може младежът да е научил. Защо ме лъжеш сега? Знаела си, че са поддържали връзка. При все това по някаква причина ме изпрати да търся сина и беше луд късмет, че не ме гръмнаха.