Седях наведен напред, с ръце на коленете и поглед, забит в пода. Прокарах ръка през косата си, задърпах я, докато ме заболя.
— Сигурно като всички, които ни познаваха, имаш много предположения за онова, което ме е привличало у Алекс. Сигурна съм, че всички говорят за парите, макар че не ми се иска да вярвам, че са ме мислили за толкова повърхностна. Ще ти кажа какво ме привличаше — той се нуждаеше от мен. Изглеждаше отчаяно влюбен. Шегуваше се какво удоволствие му доставят младостта и невинността ми, но след време осъзнах, че говори сериозно. Аз олицетворявах нещо, от което той си мислеше, че отчаяно се нуждае. Веднъж ми каза, че съм лек за душата му, и говореше сериозно. По-сериозно от всичко, което ми е казвал. Това ме привличаше. Почти непреодолимо. Този човек имаше всичко и въпреки това се нуждаеше от това двайсет и пет годишно момиче, което работеше в кантората му и имаше желание да учи право.
Карън замълча. Не исках да вдигна глава и да я погледна, но го направих. Опрях брадичката на дланите си.
— Знам, че ме обичаше, Линкълн — каза тя. — Но никога не съм имала чувството, че се нуждаеш от мен.
За момент настъпи тишина, отново чух тиктакането на часовника. Карън изглеждаше смутена. Може би и аз нямах вид да се чувствам особено удобно.
— Ти си силна личност — продължи тя. — Знаеш много добре на какво си способен… уверен си. Мисля, че това е правилната дума. Самоуверен. И много по-независим от повечето хора. Това са прекрасни качества, Линкълн, наистина, но… може би заради тях изглеждаш по-дистанциран. Знам, че бях важна за теб, знам, че ме обичаше, но никога не съм имала чувството, че съм необходима. Никога…
— Нали щеше да ми разказваш за съпруга си?
Тя застина с отворена уста, сякаш се канеше да изрече поредното признание, но замълча и кимна, почти незабележимо:
— Добре. Така е. Извинявай. — Облегна се назад и сви краката си. — Около Алекс винаги е имало нещо тайнствено. Нещо, което усилваше чувствата му към мен, но никога не разбрах какво. Мислех, че е свързано със семейството му, със сина му. Каза ми само, че с Матю вече не са близки. Тази тема не му беше приятна, затова не съм любопитствала. Поне докато не започнахме да правим планове за сватбата. Тогава му казах, че искам синът му да присъства, че това е важно за мен. Отговори ми, че Матю за нищо на света няма да дойде, и отказа изобщо да говори за това. Тогава съм го разпитвала най-настоятелно, но напразно.
След като се оженихме, почти не сме засягали темата. Знаех, че е деликатна за Алекс и честно да си кажа, никога не съм се замисляла за сина му. Защо да мисля за него? Никога не го бях виждала и той не играеше роля за връзката ми с Алекс. Дори от време на време да съм си спомняла за него, просто съм се питала къде е и толкова. Бях щастлива — двамата бяхме щастливи — и Алекс изглеждаше спокоен.
— Това обаче се промени, така ли?
Тя кимна:
— Преди няколко седмици стана нещо. Алекс внезапно се промени, драстично. Той се страхуваше, Линкълн, и не ми казваше защо. Не можеше да спи; в два през нощта съм го заварвала седнал на бюрото си или на терасата, втренчен в нищото. Стана потаен и дистанциран. Знам, че искаш подробности, но не знам повече. Виждах само промяната. Виждах страха.
— Какво ти каза, когато го попита за причината?
— Отначало отрече. Каза ми, че съм луда, че бил добре, просто бил много зает. И така за известно време. До обаждането на Матю.
— Кога беше това?
Тя се намръщи, замисли се.
— Първото обаждане бе преди две седмици. Беше много късно, почти полунощ. Алекс беше долу, а аз — горе. Слязох да видя кой се е обаждал и той ми каза, че бил синът му. Изглеждаше по-уплашен от всеки, когото съм виждала, Линкълн. Попитах го какво не е наред, но той просто поклати глава. Каза, че не ме засяга, и не иска да ме замесва. Разбира се, това ме ядоса, защото той ме плашеше, а не разбирах какво става. Развиках му се, поисках да ми каже какво има, а той стана и излезе. Не беше ядосан. Движеше се машинално. Мълчаливо.
Карън се загледа към входната врата, сякаш виждаше как Алекс излиза.
— Излезе и го нямаше с часове. Върна се около четири. Бях още будна. Легна до мен. Не казах нищо, но той знаеше, че не спя. Полежа няколко минути, после ми каза, че съжалява, задето ме е разстроил, но го правел за мое добро. Обясни, че някой му търсел сметка за нещо, което бил направил преди много години. „За един стар грях“, така се изрази.
— Не ти ли каза нищо друго? Нещо, което да ти прозвучи странно?