Тя понечи да поклати глава, но спря.
— Всъщност имаше нещо такова. Каза нещо от този род: „Когато телефонът иззвъни в два през нощта, или са сбъркали номера, или някой си прави шега, или това ще промени живота ти. За мен беше последното.“
— Със сигурност е така.
— Да, но това е проблемът. Едва ли е говорил за обаждането на Матю. Той се обади около полунощ. Бях вкъщи и чух телефона.
— Може да се е объркал. Когато сте говорили, е било около четири часа, нали?
— Да.
— Може да му се е сторило, че Матю се е обадил по-късно. Мисля обаче, че няма да навреди ако провериш телефонната разпечатка. Да видиш дали някоя нощ не е имало друго обаждане.
— Вече проверих, полицията също. Не е имало други късни обаждания. Нито вкъщи, нито на мобилния му, нито в кантората.
— Колко време не се бяха чували със сина си?
— Пет години. Алекс ми го каза онази нощ. Бяхме се умълчали, опитвахме се да заспим и той промърмори почти на себе си: „Не го бях чувал от пет години.“
— Ами този стар грях? Не ти ли каза нещо за него?
— Не. Каза само, че ще уреди всичко.
— Явно нищо не е уредил — отбелязах, като си спомних разказа на Таргънт за изгарянията и раните от бръснач.
— Не — промълви Карън. — Явно не го е уредил.
— Разказа ли всичко това на полицията?
— Да. Освен за обаждането на Матю.
Намръщих се:
— Защо премълча? Изглежда, че е знаел нещо, Карън. Нещо, което можеше да се окаже важно.
— Знам. Затова исках първо аз да говоря с него. Преди полицията.
Втренчих се в нея за секунда, после разбрах. Тя се тревожеше какво е направил съпругът ѝ. Безпокоеше се за престижа му. И за своя.
— Искала си да вземеш мерки, преди полицията и медиите да научат. Искала си да се погрижиш отдавна забравените тайни да не излизат наяве.
Очите ѝ проблеснаха.
— Не е вярно. Исках само да разбера какво е станало. Исках първа да говоря с него.
Поклатих глава:
— Е, идеята се оказа адски лоша, Карън. Защото сега Мат Джеферсън няма да каже нищо на никого. Ако беше постъпила правилно и бе казала всичко на ченгетата, те щяха да го намерят, преди да си пръсне черепа. Да, щяха да се справят по-добре от мен. Разбира се, и аз можех да се справя по-успешно, ако ми беше казала всичко.
— Мислиш ли, че не съжалявам? Мислиш ли, че не се чувствам виновна?
Замълчах. Тя поклати глава и премигна, за да пропъди сълзите. Този път успя да ги сдържи. След малко отново ме погледна:
— Искам да разбера какво е станало в това семейство, Линкълн. Трябва да знам какво е станало.
— Не мога да ти помогна. Никога не съм бил подходящ за тази работа. И защо все пак се обади на мен, по дяволите?
— От полицията ми казаха, че са говорили с теб и аз… — Тя замълча, загледана в нищото. После отново ме погледна. — Спомних си качествата, за които ти казах. Увереността, независимостта…
— Качествата, които те накараха да ме изоставиш.
Тя присви леко очи, но кимна:
— Да. Е, макар че заради тях изглеждаше дистанциран, те ми вдъхваха вяра в теб, Линкълн. Доверие. Съжалявам, но то се е запазило в мен. — Погледна ме тъжно. — Не ти ли звучи логично?
— Не по-логично от всичко останало.
— Не разбираш ли, че трябва да узная какво е станало в това семейство?
— Разбирам. И ти желая успех. Аз обаче няма да ти помогна. Не мога. Изобщо не трябваше да се захващам с това и през по-голямата част от пътя, докато се връщах днес, се проклинах за тази грешка.
Тя не каза нищо. След дълго мълчание промълви:
— Съжалявам, ако така мислиш. Съжалявам, че те замесих.
Изправих се.
— Трябва да се обадиш в полицията и да разкажеш всичко.
Карън ме изпрати до вратата.
— Изпратих ти чек. За сумата, за която се договорихме.
Поклатих глава:
— Ще ти взема колкото на обикновен клиент. С това сметките ни ще са уредени.
Отворих голямата врата и излязох. Слънцето беше залязло и навън ме посрещна хлад и мрак. Обърнах се към Карън, един силует на светлината от антрето.
— Желая ти късмет, Карън.
След тези думи се качих на пикапа и си тръгнах.
9.
Едва бях стигнал до края на дългата, криволичеща алея, когато два ярки лъча от фарове пронизаха мрака пред мен и ме заслепиха. Примижах, намалих скоростта и закрих очите си с ръка. Когато спрях пикапа, фаровете угаснаха и след малко някой потропа по прозореца ми.
След като премигнах няколко пъти, докато белите петна пред очите ми изчезнат, смъкнах стъклото и след още няколко премигвания различих лицето на Хал Таргънт.