— Господин Пери, как сте?
— Уморен. Прибирам се вкъщи. Бихте ли разкарали тези коли от пътя ми?
— Не. Искам вие да се разкарате от пикапа.
Отместих очи от него и се облегнах назад. Започвах да се нервирам и имаше опасност да избухна. Нямаше да издържа дълго. Нямаше да изтърпя още един полицай да ме разпитва за неща, с които нямах нищо общо. Не и тази вечер.
— Слезте от пикапа, господин Пери.
— Не.
— Моля?
Той се наведе над прозореца и подуших миризма на цигари в дъха му.
— Няма причина да слизам, Таргънт. Какво искате, по дяволите?
— Само да поговорим. По-лесно е, ако дойдете при нас.
— Отивам си вкъщи.
Той се опря с ръце на вратата и се набута до кръста през прозореца. Стиснах кормилото, но продължих да гледам през предното стъкло в мрака. Зрението ми се беше нагодило достатъчно, за да видя две патрулни коли, спрели една до друга, блокирали алеята. Нямаше как да са ме проследили от Индиана. Това означаваше, че са наблюдавали къщата на Карън или случайно са минали, видели са пикапа ми и са решили да ме причакат на излизане.
— Научих, че сте били арестуван в Индиана — отбеляза Таргънт. — Пускат ви и вие веднага тичате при вдовичката.
— Тя ми беше клиент.
— Чух за това. Странно е да работите за нея само няколко дни, след като ни разказахте каква кучка е и че не сте се виждали от години.
— Наистина не се бяхме виждали. И не съм я нарекъл кучка.
Таргънт кимна разсеяно:
— Да, да. Днес говорих известно време по телефона с детектив Бруър от Индиана. Каза, че му било приятно да си поприказва с вас.
— Прекрасен човек.
— И аз останах с това впечатление. Има обаче някои странни идеи.
Лицето на Таргънт почти се допираше до моето, осветено от зелените лампички на таблото.
— Да, така е — съгласих се аз.
Пикапът беше на ръчна спирачка, но двигателят още работеше. Мина ми през ума да натисна газта и да пробвам да премажа пръстите на Таргънт, преди да успее да дръпне краката си.
— Бруър ми разказа доста странна теория, почти налудничава. Повече подхожда за някой нелеп телевизионен филм. Главните герои са двама — стари любовници, които отново се събират. Тайно. Нещата между тях се задълбочават и те решават да убият съпруга на жената. Защо? Разбира се, той им пречи, но има и още нещо. Оказва се, че нещастникът е червив от пари и героят, изпълняващ главната мъжка роля — която според колегата от Индиана най-много подхожда за вас — този герой отдавна има зъб на съпруга. Нападал го е и преди. И така двамата любовници изкарват съпруга от играта. Обаче, мамка му, така ще получат само половината мангизи. Другата половина отива при сина му — един неудачник, който изобщо не се е появявал наскоро. Лоша работа. Какво ще стане обаче, ако и синът изведнъж се спомине? Би било адски удобно. Тук според мен на сценария нещо му куца. Любовниците се опитват да инсценират самоубийството на сина. Самоубийство, макар че няма явен мотив той да посегне на живота си и ще наследи милиони долари. Тук всеки холивудски режисьор би изгубил търпение, защото единственият свидетел на самоубийството е същият тип, който е заподозрян за убийството на съпруга.
Таргънт изцъка с език и поклати глава:
— Тъй де, не е ли абсурдно? Заподозреният за убийството, любовникът на богатата вдовица, се оказва единствен свидетел на самоубийството на сина. Твърде нагласено, не мислите ли?
— Махнете се от колата ми.
Превключих скоростите, готов да потегля.
— Хайде, господин Пери, успокойте топката. Разказвам ви само теорията на колегата от Индиана. Не моята.
— Махнете се от пикапа.
— Няма закъде да бързате. Боя се, че пътят ви е преграден.
Отпуснах спирачката и пикапът бавно потегли. Таргънт тръгна отстрани, все още с ръка върху вратата. Преместих крака си върху педала за газта и полицаят се отдръпна, преди пикапът да го повлече. Патрулните коли бяха спрени на десетина метра пред мен. Завих рязко наляво и излязох на моравата. Някакви декоративни храсти препречваха пътя ми и минах през тях. Има си причина да карам шевролет „Силверадо“, а не тойота „Приус“. След като излязох от декоративните храсти, рязко завих надясно и дадох газ. Почувствах как гумите ми изскубват мократа трева, заобиколих полицейските коли, минах през още едни храсти и пак излязох на алеята.
— Има пари, има и градинари — измърморих.
Не се чувствах виновен за пораженията на растителността. Когато излязох на улицата, чух бръмчене на мотор отзад, но не видях светлини. Това беше хубаво — едно преспиване зад решетките на седмица ми беше достатъчно.