Вдигнах очи и се намръщих.
— Откъде го взе?
— В новините е, Линкълн. Утре го пускаме.
— Какво?
— Тя кимна:
— Знаех, че ще те подразни, но няма как да накарам редактора да се откаже. Убийството на Джеферсън е голяма сензация. Репортерката от Индиана явно има връзки с полицията, защото има много информация. Самоубийствата не са голяма новина, освен ако жертвата не е известна личност или важен държавен служител. Това е една от малкото области на живота, в която ние журналистите зачитаме правото на личен живот.
Изръмжах и прочетох статията до край. Да, някоя репортерка от Индиана наистина имаше връзки при ченгетата. Не бяха цитирани имена, имаше само много изрази от рода на „според местната полиция“, но бях сигурен, че източникът е Бруър. Споменаваха името ми и че съм бил задържан за една нощ заради водене на разследване без разрешително, валидно в Индиана. Това можеше да им го е казал всеки. Подробностите за връзката ми с Карън и нападението ми над съпруга ѝ обаче бяха известни само на Бруър.
— Погрижил се е да се разчуе. — Смачках хартийката. — Иска да ме притисне. Тоя задник е убеден, че съм замесен.
— Кой задник?
Въздъхнах и потърках очи.
— Да, явно трябва да ти разкажа какво стана. Хайде да влезем.
Качихме се в апартамента ми. Тя седна на дивана, а аз взех бутилка вода, облегнах се на стената и ѝ разказах всичко. Ейми ме изслуша с интерес, но твърде мълчаливо, не задаваше никакви въпроси, докато обикновено не можех да ѝ затворя устата.
— Нещо против да си пусна набързо един душ? — попитах, след като свърших.
Потта от тренировката ми започваше да засъхва и исках да се изкъпя и преоблека.
— Отивай.
Влязох в банята. Когато се върнах в хола, Ейми още седеше на дивана. Телевизорът работеше с изключен звук, но тя не го гледаше, а зяпаше втренчено стената.
Приближих се до дивана, но почувствах някакво напрежение, като защитно поле, което ми подсказваше, че може би не е добра идея да седна до нея. Затова се настаних на пода, облегнах се на дивана и извъртях главата си така, че да я гледам.
— Добре ли си?
Тя кимна:
— Да. Може би трябва да ти се извиня все пак. Онзи ден трябваше да изясня някои неща, но не знам дали го направих по най-подходящия начин.
— Няма проблем, Ейми.
Тя сви рамене, но не каза нищо.
— Човек трябва да споделя мислите си, за да не му тежат, Ейми. Такъв е животът.
— О, така ли? Затова ли никога не знам какво мислиш?
— Защото съм примитивен и глупав. Не мисля много.
Тя се засмя:
— Добро обяснение.
За момент и двамата замълчахме. Почудих се дали чака да подема отново разговора от онзи ден на паркинга, преди да замина за Индиана. Предпочетох да мълча. Ако има нещо, с което да се справям по-зле, отколкото с поддържането на връзки, това е обсъждането на връзки. По принцип съм приказлив, но обикновено не искам да говоря за истински важните неща в живота. Какво означава това? Че съм примитивен и глупав човек? Охо, май не е било шега.
— Последните два дни бяха тежки за теб — отбеляза Ейми, вероятно само за да запълни мълчанието.
— О, да.
Наведох глава и си поех дълбоко въздух. Наистина адски напрегнати дни.
Тя протегна ръка, плъзна хладните си пръсти по врата ми и започна да масажира мястото, където се събират мускулите на гърба ми. Въздъхнах блажено, наклоних главата си назад, после настрани, чувствах как напрежението намалява. Ръцете ѝ бяха малки и деликатни, но силни. Почувствах се, сякаш всички други части на тялото ми изчезват и остават да съществуват само онези няколко квадратни сантиметра над лопатката ми. Това леко докосване ми напомни — не за първи път, нито дори за стотен — колко много я желая.
„Знаеш ли какво означава, когато връзката ти с някой приятел се раздрънка, а после постепенно започне да трака?“
„Да, знам. Означава, че си прецакал нещо.“
„Как се поправя?“
„Преодолей страха си.“
Тя продължи още няколко минути, после спря и нежно прокара ноктите си по врата ми, преди да отдръпне ръката си. Погледнах я.
— Благодаря.
— Няма защо. Личеше си, че имаш нужда.
— Повече, отколкото подозираш.
Опрях дланите си на пода, изправих се и седнах до нея на дивана. Тя се беше свила в единия ъгъл и ме гледаше. Опитах се да си спомня защо винаги съм избягвал да направя първата крачка към по-интимни отношение между нас, какво съм чакал. Основната причина отначало изглеждаше достатъчно основателна: Досегашните ми опити за любовна връзка винаги са се проваляли, а Ейми ми беше твърде добра приятелка, за да рискувам да я загубя. Може би трябваше да престана да се тревожа за онова, което може да не потръгне, и да видя кои ще са успешните страни. Може би този момент беше сега.