Дори леко се наведох към нея, когато тя каза:
— Трябва да престана да мисля за теб като за мъж, с когото мога да имам връзка.
Застинах на място, неловко наклонен към нея, после се отдръпнах и вдигнах вежди.
— Моля?
— Няма да се получи. Постоянно ще се караме. Дори сега го правим, а сме само приятели. По твърде много неща си приличаме. Взехме правилно решение, а може би ти го взе и за двама ни и трябва да съм ти благодарна за това. Извинявай. Добър приятел трудно се намира и е мъчително, когато го изгубиш, Линкълн. Не искам това да се случи с нас.
Не бях направил опит да я целуна, но се чувствах, сякаш съм го направил, и сега с мъка се опитах да хвана нишката на този внезапен обрат в разговора.
— Няма за какво да се извиняваш — измънках.
— Онзи ден дадох прекалено много воля на чувствата си. Въпросите, които ти зададох, за успешните връзки, които съм имала, откакто те познавам, всъщност бяха насочени към мен.
— Мислех си…
— По дяволите!
Тя гледаше часовника си.
— Какво?
— Преди двайсет минути имах среща на кафе. Не прецених, че ще се забавя толкова при теб. Исках само да оставя статията и да ти се извиня.
Стана и грабна чантичката си.
— Тогава нека да прекъснем разговора тук и да забравим.
Тя кимна и се забърза към вратата.
— Добре, пак ще говорим, но сега трябва да бягам. Съжалявам, Линкълн. Ще ти се обадя.
— Надявам се — казах и вратата се затвори пред носа ми.
След минута слязох на улицата, сякаш се надявах да я догоня, въпреки че бях чул колата ѝ да тръгва. Паркингът беше празен, нямаше никой от нощните птици, които идваха да тренират. Пъхнах ръце в джобовете си, свих се, за да се стопля, и за известно време останах втренчен в нищото. Беше студено, но не исках да се качвам. Затворих и заключих, после заобиколих сградата и тръгнах на запад по „Лорейн“.
Познавах Ейми от година и половина, прекарвахме все повече време заедно, но никога не се бях замислял за нещо повече от приятелство. Сега, в нощта, когато реших да я свалям, тя ми сервира, че приема досегашните ни отношения като трайно — и уместно — решение на проблема. Чудесно. Винаги уцелвам точния момент.
Завих наляво по „Роки Ривър“, слязох до „Чатфийлд“ и тръгнах на изток, стараейки се да опиша кръг в град, планиран на правоъгълници. Една кола мина покрай мен и спря пред къща с огромна надуваема вещица на метла, чието лице под островърхата черна шапка блестеше в електриково зелено. Хелоуин беше след една седмица. Несъзнателно бях тръгнал към къщата на Джо. Вероятно още не си беше легнал и гледаше повторението на някой мач по телевизията, но не бях сигурен, че искам да се отбия при него и да му съобщя новината. Може би защото не исках да го притеснявам толкова късно или пък понеже с всяка изминала седмица го чувствах по-малко като мой партньор, а повече като бивш колега.
По „Чатфийлд“ имаше и други празнично украсени къщи, със светещи тиквени фенери по прозорците и фосфоресциращи скелети, закачени по дърветата. Всички празници са странни, ако се замислиш как са започнали да се отбелязват и какво е сега, но най-странен е Хелоуин.
От устата ми излизаше пара. Вървях бързо, все още с ръце в джобовете, притиснал лакти до тялото си, за да се топля. Мократа ми коса попиваше влагата и ме караше да треперя. Направо си просех настинката. Е, може би това не беше най-лошото. Иначе трябваше да си стоя вкъщи, да си легна, да се изолирам от света и всички номера, които може да ти погоди.
Нападателят тичаше по тревата, не по тротоара, затова чух стъпките му в последната секунда. Бях чул отваряне и затваряне на врата, но предположих, че е от колата на хората, които бяха спрели пред къщата с вещицата, затова не погледнах назад. Бях се обърнал наполовина, за да видя какво става, когато ме удари, толкова силно, че ме изкара от равновесие, блъснах се в близкото дърво и паднах.
Приземих се по гръб, което беше най-изгодната позиция за самоотбрана срещу нападателя, когото виждах само като черен силует. Лицето му бе в сянка, захлупено от козирката на бейзболна шапка. Когато замахна повторно, скочих, приклекнах и се хвърлих срещу него. От звука на ръката му, преминаваща на милиметри от главата ми, се досетих, че държи оръжие, нещо тежко. Той се отдръпна безшумно, бързо и вместо да се засили за нов удар, просто насочи тежестта и инерцията си в другата посока и отново замахна с дясната си ръка към главата ми, този път плавно, спокойно, като тенисист. Удари ме толкова неочаквано и силно, че усетих вкуса на кръвта в устата си миг преди да загубя съзнание.