— Той не каза нищо, след няколко секунди ме удари. Бързо, силно, в бъбреците. Залитнах напред и понеже не можех да се подпра с ръце, паднах по очи. Подуших миризмата на мократа земя и след секунда той отново сграбчи торбата и косата ми и ме изправи.
— Защо? — попита. — Защо лъжеш без причина?
— Защото ми писна да стоя с тази торба, идиот такъв.
Дулото на пистолета, твърдо и студено, отново се допря до главата ми.
— Пак ще те попитам… Какво ти каза синът на онзи негодник?
По брадичката ми потече кръв. След дълга пауза заговорих:
— Каза ми, че имаш причина да го правиш, а аз се ръководя само от алчността. Мислеше, че те познавам, че работя за теб. След това лапна дулото на револвера и дръпна спусъка.
— Лъжеш.
— Това каза и предишния път. Избери си нещо, на което да повярваш.
Той стисна торбата и косата ми.
— С тебе сме изминали един и същи път. Знам какво си направил на Джеферсън и знам какво ти е причинил той. Възхищавам ти се за това и ти съчувствам. Но сметките, които си имал да разчистваш с него? Неправдата, която си преживял? Линкълн, това не може да ме трогне. Виждал съм го в най-добрите му дни. Виждал съм го в най-голямото му падение. И дойдох да си уредим сметките.
— И го уби.
— Да. Щях да очистя и сина му, но ти ми попречи. Това изобщо не ми харесва.
— Какво общо има синът му?
— Всичко. Една нощ този малък мръсник извика татко си на помощ и аз трябваше да платя цената, плащах я пет години. Това обаче не те засяга. Изобщо не ти влиза в работата и съжалявам, че сме тук, но когато отиде в Индиана и остави онзи тип мъртъв, ти създаде няколко сериозни проблема. С този ход промени играта, макар че не знаеше какво правиш. Сега ще трябва да пренасочим фокуса си, а ти да престанеш да ни се месиш.
— Накъде да го пренасочите?
— Линкълн, слушаш ли ме?
Затреперих, духаше студен вятър, а аз бях на колене, само по фланелка, с разкървавена уста, невиждащ нищо.
— Стой далеч от Карън — изрекох. — Каквото и да ти е причинил Джеферсън, тя няма никаква вина за това.
Той заговори като разочарован учител:
— Ти нищо не разбираш. Кажи го. Кажи, че нищо не разбираш.
— Нищо не разбирам.
— Разбира се, че не разбираш. И това е много, много хубаво за теб. Защото ще се погрижа да се прибереш благополучно вкъщи. Вкъщи, Линкълн. Там трябва да си стоиш. Знаеш ли какво обещах на Джеферсън? Обещах му, че когато го хвана, ще приветства смъртта. Ще се моли за нея. Казах му, че ще копнее да легне в гроба, Линкълн. Мисля, че не ми повярва. Поне в началото. Мислеше, че може да ме спре. Но накрая… Накрая ми повярва.
Коленичи до мен и ме почука по главата с пистолета.
— Остави тъпата кучка на мира. Разочарова ме, че изобщо говори с нея, но предполагам, че трябваше да го очаквам. Повече никакви срещи. Никакви разговори. Ако още веднъж отидеш у тях, можеш да си създадеш проблеми, от които няма да съм в състояние да те спася.
Настъпи тишина. След няколко минути той стана и чух да крачи около мен. Заръмя, вятърът духаше силно и постоянно, не можех да спра да треперя.
— Какво ти каза синът на Джеферсън? — попита отново похитителят.
Размърдах се, цялото тяло вече ме болеше от стоенето на колене.
— Нищо не ми каза. Нищо повече от онова, което вече чу.
— Знаел е какво го чака. Затова го е направил. Бях му казал онова, което казах и на баща му — че ще приветства смъртта. Но той не беше арогантен и глупав като баща си. Повярвал ми е. Знаел е, че не може да предотврати онова, което го чака.
Замълча за минута, после пак заговори:
— Добре. — Заучеше замислено. — Добре.
„Добре — помислих си. — Този откачен е доволен от отговора ми и сега ще ме пусне.“ Това бяха последните ми мисли, преди да ме удари — толкова силно, че сякаш главата ми се отдели от тялото. После отново загубих съзнание.
Събудих се в каросерията на собствения си пикап, на паркинга зад апартамента ми. Изстенах и се опитах да седна, болката от главата ми се разпростря по цялото ми тяло. Небето и земята се завъртяха около мен като в лудешки танц. Отново седнах, облизах устните си и зачаках.
Направих три опита, докато успея да сляза. Стената на каросерията изглеждаше невероятно висока, земята — невероятно далечна. Когато стъпих на асфалта, коленете ми се огънаха и ако не се бях хванал за пикапа, щях да падна. Постоях така, облегнат на камиона. Може би пет минути, може би десет. Дишах на пресекулки, в главата ми звучеше цял хор от камбани.
Ключовете ми бяха в джоба. Извадих ги със сковани пръсти, отключих вратата и се качих, като едва преодолявах стъпалата, подпирайки се на стената. Отключването на входната врата на апартамента ми струваше още усилия. Когато най-сетне прекрачих прага, сякаш бях на финала на триатлон. При това на триатлон, голяма част от който съм бягал на глава. Влязох в банята, включих лампата и се погледнах в огледалото.