Веществено доказателство. Тези думи звучаха в ушите ми през цялата ми професионална кариера. Те бяха фокусът на работата ми, онова, което търсех, онова, от което имах нужда. А сега — онова, от което се боях. При всякакви други обстоятелства, със снимка от сцена на убийство в ръка, щях да взема телефона и веднага да се обадя в полицията. Сега се колебаех. Веществено доказателство.
Отново си спомних Таргънт, наведен през прозореца на пикапа ми, лицето му, осветено от лампичките на таблото, докато ми разказваше теориите, които са обсъждали с Бруър. Теории, които можеха да ме изпратят в затвора. Абсурдни теории, разбира се. Сега държах снимка на убития. Да, това бе веществено доказателство, но срещу кого? Знаех, че по снимката няма да има други отпечатъци, че е отпечатана на обикновена хартия, която може да се купи навсякъде в страната, че сниманото на нея с нищо не разкрива самоличността на убиеца. Той се беше погрижил за всичко това, бе приготвил снимката предварително и внимателно я бе пъхнал в джоба ми. Убиецът на Джеферсън беше професионалист.
Лицето ми бе цялото в синини и рани, оставени от нападателя. Но беше ли то достатъчно доказателство? Щяха ли Таргънт и Бруър, опитващи се да ме замесят в две разследвания, водени на стотици километри едно от друго, да ми повярват?
Не, нямаше да им дам снимката. От момента, в който го реших, започнах да се чудя сам на себе си на дързостта и глупостта си. Беше абсурдно. Престъпление, укриване на доказателства. Упреквах се мислено през цялото време, докато държах запалката под ъгълчето на снимката, продължих, докато събирах пепелта в умивалника и я отмих с вода, не спрях да се самопоучавам, докато не се качих в пикапа и не тръгнах към къщата на Карън. Очаквах, че ще успея да си внуша, че съм сгрешил. Напротив, онова, което ме плашеше, бе чувството, че съм постъпил правилно.
— Линкълн… лицето ти!
Не беше най-любезният поздрав, с който ме бяха посрещали, но можеше да се очаква. Опитах се да се усмихна на Карън, застанала на вратата, но не се стараех много. Не исках устната ми пак да се цепне и да омажа с кръв всичките ѝ мебели.
— Добро утро. Може ли да вляза?
Тя се отдръпна от вратата и ме пусна вътре. Този път не ме заведе в хола, а остана в антрето.
— Какво е станало?
Зад нея имаше огледало — огромно, с лъскава месингова рамка, сигурно тежеше петдесетина килограма. Мярнах отражението си и положих усилие да не направя гримаса.
— Един от старите приятели на съпруга ти реши да ме посети. Искаше да си поговорим. Другата възможност бе да ме убие.
Тя вдигна ръка към устата си, после бавно я свали.
— Кой…?
— За съжаление не се представи.
— Какво каза? Какво каза за Алекс?
— Че го е убил.
Тя рязко вдигна глава и цялото ѝ тяло се залюля назад, после примигна и застана по-стабилно.
— Видял си убиеца му?
Поклатих глава:
— Не. Виждах вътрешността на торбата, която бе нахлузил на главата ми, след като ме зашемети и ме завлече в гората, където стоеше с пистолет, опрян в главата ми и ми задаваше въпроси.
Карън ми се стори с двайсет години по-стара от мен, а пък не се чувствах особено млад. Лицето ѝ беше бледо, с тъмни кръгове около очите, с тревожното изражение на човек, който се е загубил, дълго се е лутал и вече се е отказал да гледа картата.
— Не си го видял, така ли?
— Не.
— Как звучеше?
Въпросът ме изненада, но отговорих, без да се замисля:
— Като безжалостен кучи син, Карън.
Тя не коментира, обърна се мълчаливо и отиде в хола, сякаш аз не съществувах. След малко я последвах. Когато влязох и седнах, тя ме гледаше, но разфокусирано, разсеяно. Остана така, загледана в нищото, докато ѝ разказах какво ми се беше случило, целия разговор почти дума по дума. Можех да го възпроизведа почти дословно. Трудно би могъл да се заличи от паметта ми за една нощ.
Когато свърших, тя продължи да седи безмълвно. Не ме беше прекъснала нито веднъж и не реагира по никакъв друг начин. Това не беше Карън, която познавах. Тя никога не успяваше да скрие добре емоциите си и си спомних, че докато ходехме заедно, съм си мислил, че от нея няма да стане добро ченге — не умееше да се дистанцира, да блъфира.
— Някой изнудва ли те за пари? Някакви неуредени дългове?
Тя поклати глава:
— Не.
— Някой опитвал ли се е да се свърже с теб във връзка с убийството?
— Само двамата полицаи, които дойдоха да ми съобщят, че Алекс е мъртъв, ако това може да се нарече „свързване“.
— Преди да бъде убит, съпругът ти се е опитвал да продаде всичките си активи. Искал е бързо да събере голяма сума в брой. Защо?